Българите в Таврия – страдание и възраждане

Преди дни излезе книгата на Василий Митков „Голготата на българите в Таврия”, посветена на репресиите срещу нашите сънародници по време на сталинския режим – между 20-те и 40-те години на миналия век. Авторът е роден в село Ореховка, Украйна. От 25 години е председател на Запорожкото областно дружество за българска култура. 

Възрожденските стремежи и полети са особено скъпи на българската памет. И често чуваме колко ни е нужен днес възрожденският дух. Таврийските българи са живо доказателство, че това не е анахронизъм. С езика и танците си, с възродените традиции. С волята си за бъдеще след низ от изпитания - преселения, разкулачване, репресии, гладомор... 

Книгата на Василий Митков „Голготата на българите в Таврия” ни прави съпричастни към всичко това.    

За написването й авторът се опира на исторически свидетелства и документи, но би могъл да я напише и като разказ от първо лице - семейството му е пострадало при сталинските репресии. Не случайно я посвещава на своя дядо.

Идването му у нас за представянето на книгата предизвика интерес.  „Все ме питат дали съм таврийски или бесарабски българин А аз все казвам – няма да сбъркате, ако кажете просто „българин от Украйна”. Първо сме просто българи, а после можем да допълваме.” – споделя Василий Митков.  

Разказва, че се е потопил в историческите архиви в края на 90-те  години, когато завършва перестройката. Първоначално се родила идеята за паметник на таврийските българи, станали жертви на терора. Трябвало да представят на местните власти историческа справка за издигането на мемориала и започнали да проучват архивите.  

„Оставихме другото и започнахме да събираме информация - по-дълбоко, по-дълбоко... И накрая цялата информация, събрана във връзка с паметника послужи като стимул да напиша книгата.” – допълва авторът. 

Паметникът е построен само за месец и половина и е открит в Коларовка през 1999 г. – един от първите в постсъветското пространство. А книгата излиза през 2005 г. в Украйна, на руски език – за да могат повече хора да станат съпричастни. Идеята тя да бъде издадена у нас се ражда преди година, когато делегация на Добричкия общински съвет посещава Приморск. Поканата за посещението е отправена от председателя на местното българско дружество Стефан Мамлиев. Сред четиримата добричлии в делегацията е Георги Чунчуков, който е впечатлен от книгата и настоява тя бъде преведена на български език.       

„Той беше поканен във връзка с поставането на паметна плоча на един известен таврийски българин – Мишо Хаджийски, писател и  поет.” – продължава разказа си Василий Митков.

По инициатива на Хаджийски през  1943 г., при окупацията на Украйна от германците, част от таврийските българи се връщат в историческата си родина по силата на спогодба между България и Германия. Те се заселват в Добруджа, но не остават дълго.  

„След окупацията през 1944 г. от съветските войски Сталин се разпорежда българите да се върнат в Съветския съюз. Част от тях успели да останат в България - вече са имали гражданство и може би това ги е спасило. Но повечето били  превозени с ешелони в Таджикистан, в така наречените трудови лагери. Заселили ги там с клеймото „предатели”, откъснати и от първата,  и от втората им родина, и остават там до смъртта на Сталин. След неговата смърт започва период на реабилитация и се връщат във втората си родина Украйна.” – допълва авторът на книгата. 

Заедно с него у нас пристигна още един представител на будните таврийски българи – Николай Петков, инициатор за паметника на жертвите на сталинския терор. Неговото семейство също е понесло жесток удар по време на репресиите.  

Той е председател на Българското  културно-просветно дружество „Дружба” в град Приазовски. Носи в себе си възрожденски дух и говори езика на предците си – такъв, какъвто е предаван от поколение на поколение.

„Самата идея за създаването на дружеството беше да възродим това, дето е загубено. А пък най-много цениш това, дето си загубил. Загубена беше традицията, езика, обичаите. Ликвидирани бяха два български района – Ботьовски и Романовски. След войната в селата, където компактно живеят българи, вече никой не учеше български език. Българският ми език е този, дето мама ме научи. Не научих литературния, не се учеше в училище. Затова със създаването на дружеството решихме да го възродим. След това се появи и Украинско-българският лицей в Приморск, появиха се методисти. И те наченаха да помагат да нашите деца да учат български език. Появиха се специалисти по фолклора, по танците... След туй нашата работа начена да се прави по-дълбоко. Ами трябва децата да знаят и своята история – какво са преживели дедите им, защо са получили такова  наказание... Няма ответ на това „защо”. Защо беше така тежък  животът им?” -  разкрива  сънародникът ни от Таврия.

Василий Митков добавя, че е било забранено не само да се учи, но и да се говори на български език.

Николай Петков споделя, че е имало период , в който българите си построили каменни къщи и започнали да живеят добре – имало  радост, но са били изселени принудително.    

 „Такава е и съдбата на моя род, на маминия род. Мъжете са изкарани за една вечер в Сибир, на Урал. А пък жените с децата – на къра. Изкопали си дупка като кучета, преживели там 3-4 месеца лятото, а през есента ги пратили на влака. Казали им – ще се срещнете със своите семейства на Урал. Пътували почти два месеца. Дядо ми не утърпял такова потресение и починал. Оставил седем деца, млада вдовица, две снахи, внук...” – разказва Николай Петков.

Трима души от рода му са били репресирани в една и съща нощ, а след два месеца са били разстреляни.

„Враг на народа? За какво?” – възкликва събеседникът ни. 

Някои от роднините му, изселени на Урал, така и не са се върнали в Украйна. Сега там живеят негови братовчеди, с които поддържа връзка.    

„Ще предадем и на тях там  информация – да знаят, че има хора, които възраждат. Да знаят историята, да няма повторение на тази трагическа съдба.” –  заключава Николай Петков.      

По думите на Василий Митков, възрожденският им дълг все още не е изпълнен:  „Още не сме изпълнили своя дълг докрая. Докато сме живи сме длъжни да го изпълняваме. Дългът се заключава в това да не се забравят тези трагедии. Забрави ли се, станал ли си безразличен към своята история, считай, че си съучастник в трагическите събития и съдби.” 

В книгата „Голготата на българите в Таврия” на издателство „7 лъча” са включени 90 страници с материали и архивни документи. Сред тях е и списък с имената на близо 700 българи, които са били репресирани, а впоследствие реабилитирани. Той е съставен по данни от архива на Запорожка област.