След продължително и тежко боледуване на 75-годишна възраст днес почина Константин Павлов.

Един от най-големите мълчаливци в българската поезия, чиито не толкова много на брой стихове обаче викат и крещят.

Винаги бягащ и странящ от шумотевицата на деня, без да търси показност и публично признание, творбите на Павлов остават врязани в българската действителност от 60 и 70-те години.

Именно крясък или светкавица е и присъствието на Константин Павлов в българската поезия. Оригинално е малко да се каже, неповторимо също.

То впечатлява, разтърсва.

...Все още ми расте брадата;
ноктите, косата...
40 дни ще продължи така.
А после -
Бог ще ме обръсне,
ще ми изреже ноктите,
ще ме подстриже...

- Честито!
И добре дошъл,
мой блуден Ангел.

Факт е, че признание Константин Павлов намира първо в чужбина.

У нас той остава неразбран, донякъде, и много повече самотен. Открит сякаш за първи път, но отново през 80-те години на 20 век. 

През 60-те години му е забранено да публикува, не е допускан до киното, пиесите му се поставят трудно.

Стиховете му се разпространяват преписани на ръка, като заклинания.

Едва през 1975 г. получава разрешение за работа в "Българска кинематография".

През 1983 г. по повод 50 г. от рождението му е издадена кн. "Стари неща" със стихове от първите му две книги и сценарии. През 1989 г. за първи път след дълго прекъсване печата стихотворения във в. "Литературен форум".

Стиховете на Павлов са преведени на френски, английски, испански, немски, полски, руски, сърбохърватски, унгарски и други езици.
По негови сценарии са създадени едни от най-известните експериментални български филми.

Носител е на националната награда за поезия „Никола Фурнаджиев" за принос в българската поезия (2000), Националната литературна награда „Христо Г. Данов" (2005) за принос към българската поезия и драматургия и към развитието на гражданското общество у нас и на Националната награда за поезия „Иван Николов".