Във връзка с изпадналите в амок криминалната психология познава понятието "разширено самоубийство": изпадналият в амок убива десет души нe защото иска да убие десет души. Той иска да убие себе си, но да не бъде сам в смъртта.

ЕС може би в момента също е на път да извърши самоубийство, но под точно обратния знак: общността иска да предложи на колкото е възможно повече страни перспектива, но пък заради това вече сама губи своята. Дали при голямото разширяване с 10 страни-членки през 2004-та или с приема на България и Румъния през 2007-ма: всички предупреждения, че кандидатите още не са узрели за членство бяха отхвърлени с аргумента, че за бившия Източен блок и за Балканите перспективата за присъединяване към ЕС и самото присъединяване са единствената гаранция за реформите и западната ориентация. Че днес най-голямата опасност произтича от "старите" страни-членки, показва, че самият ЕС не е бил зрял за разширяване.

За да разкрие пред държавите от Централна и Югоизточна Европа перспектива, общността заложи на карта своята собствена такава. Би могло да се каже - самоотвержен акт пред лицето на историческия прозорец, разкрил се във времето. Само че това със самоотвержеността не е съвсем така. Изненадващо често на самоотверженост са способни хората, които нямат собствена идентичност, от която да могат да се отърват. Както изглежда при институциите не е по-различно.

Каква е идентичността на ЕС се обсъжда още дълго преди да бъдат основани неговите предтечи. По ирония на съдбата не друг, а британският премиер Уинстън Чърчил пропагандира "Съединените европейски щати". Генерал де Гол отвръща с предложението си за "Европа на отечествата". Германският външен министър Йошка Фишер в прочутата си реч в берлинския Хумболтов университет още през 2000-та година си пожелава "Европейска федерация", организирана въз основа на принципа на субсидиарността, но все пак суверенна държава, макар и сформирана от суверенни държави.

Схващането на европейците за държавността отдавна е шизофренно. Когато малко след смяната на хилядолетието се обсъждаше масовото присъединяване на държавите от бившия Източен блок, това ставаше под девиза "Разширение или задълбочаване". В крайна сметка най-добре запознатите с европейските въпроси обясниха на гражданите, че разширение и задълбочаване не си противоречат. Това бяха същите онези познавачи, които започнаха все по-силно да се чудят, че европейската идея постепенно започва да губи от притегателната си сила. Че това би могло да има нещо общо с факта, че те, европейските познавачи, искаха да изкарат нас, европейците с обикновен здрав разум, за малоумни - тази идея не им мина през главите.

Закупеният играч е куц!

По същия образец протече и дебатът по въвеждането на еврото. Експерти  подчертаха, че създаването на единно валутно пространство би било препоръчително, едва когато държавите-участнички имат ефективни механизми за спазване на критериите за стабилност. Това бе отхвърлено като "неевропейско тесногръдие" и отново бе подчертан уникалният шанс в новото хилядолетие Европа да излезе на терена на новия световен ред като икономически и политически играч с общата валута.

Междувременно се вижда, че закупеният играч, е всъщност куц, който безцелно се лута около центъра на терена, защото е твърде муден, за да атакува, и твърде слаб, за да играе в защита.

С неспособността си да придържа към курса за стабилност поне онази част от своите членове, които участват в общата валута, Евросъюзът е подложен на застрашаващи живота му рискове. В случая дори незабавното присъединяване на Сърбия би изглеждало като ограничен колатерален риск.

Европейците още преди много време взеха решение за стабилизирането на потенциалните членове за сметка на собствената си стабилност. Както изглежда, ще изгубят.