"Косово" е най-скъпата сръбска дума, написа през 1989 един сръбски поет. И обобщи това, което повечето сърби смятат и до днес - че Косово не е просто парче земя, а фокус на сръбските исторически надежди и разочарования, напомня в своя публикация Дойче веле.

"Сръбското Косово" е неотменима съставна част от възпитанието, от уроците по история и от популистката политика. Все по-дълбока през последните десетилетия става пропастта, подържана в продължение на векове от сръбската национална митология и разделяща реалното Косово, където междувременно към 90 на сто от хората говорят албански. Затова в Белград рано или късно трябваше да се вземе някакво решение - избор между почти мистично идеализирания образ на понятието "Косово" и политическия реализъм.

Някогашните радикално-националистически елити в Белград, подтиквани от европолитическите принудителни дадености, избраха близкия до реалността начин на действие. Тази промяна в нагласите на сръбската политика не е случайна.


Трудната първа стъпка

По време на натовските бомбардировки на Сърбия през 1999 г. се стигна до масови гонения на албанското население от страна на сръбските милиции. След като НАТО изтласка сръбските войски от Косово, завърналите се в Косово албански партизански части на свой ред прогониха по-голямата част от сръбското население. Като се изключи малка част от територията на север, Сърбия в крайна сметка изгуби контрола над бившата си провинция.

Националистически ориентираните сърби, повтарящи като мантра, че Косово е сръбско - нещо, което от 2008 г. насам е записано и в сръбската конституция, не успяват да намерят отговора на един елементарен въпрос: могат ли да си представят партизанските лидери Тачи или Харадинай в ролята на министри на отбраната на Сърбия? Отговорят ли с "не", те отричат правото на политическо участие на косовските албанци в сръбската държава и предоставят аргументи на привържениците на сепаратизма. Кажат ли "да", би трябвало да поверят националната си отбрана в ръцете на един от най-омразните си противници.

Това е пределно ясно и на Ивица Дачич, бившия говорител на Милошевич. В ролята си на сегашен премиер на Сърбия Дачич постигна "историческото споразумение" с някогашния си военен противник Хашим Тачи - сегашния косовски министър-председател. Което най-вероятно е добра новина. Под натиска на ЕС Сърбия и Косово подписаха сега в Брюксел споразумение за нормализиране на отношенията между досегашните врагове и за отваряне на вратата за преговори за членство на Белград в съюза.


Взаимното недоверие все още е силно

Всъщност "историческа дата" е само първата стъпка по пътя към възможното разрешение на конфликта. Взаимното недоверие във всекидневието е твърде силно. Скованата от корупция Сърбия продължава да е несигурен кандидат за европейско членство. А Косово, с престъпната си сива икономика и семейните кланове като центрове на властта, остава най-бедната държава в Европа.

Някои от проблемите в отношенията между Прищина и Скопие биха могли да бъдат уредени, ако управляващите успеят да удържат хардлайнерите си под контрол. Белград трябва да успокои косовските сърби, а и в Прищина националистическата опозиция надига глава. Дори и първите трудности да се преодоляни, трайният мир все още не е осигурен. Ако не бъдат предприети сериозни инвестиции в икономиката и инфраструктурата, ако не бъде прието предизвикателството на истинското помирение, албанската и сръбката общности в Косово ще продължат да наподобяват две кръжащи една до друга, но изцяло отделни планети.


За истинско помирение е рано да се говори

За много от сърбите в Косово тяхна столица продължава да е Белград. Те все още смятат, че албанските им съседи са склонни да изтласкат всичко сръбско от Косово. За голяма част от косовските албанци пък сръбските им сънародници остават само временно изгубилите властта си представители на бившия сръбски режим. Този националистически хоровод може да продължи още доста време - както стана и след споразуменията в Северна Ирландия и между Израел и Палестина, наречени исторически.