С Тамара Караколева, сестра на писателя Петя Караколева, разговаря Петя Александрова

Госпожо Караколева, как се роди идеята романите и стиховете на Петя Караколева да бъдат издадени в колекция?
Това е отколешна мечта на поета и драматурга Петър Анастасов, един от учредителите на националната литературна награда „Петя Караколева”. Казвам литературна награда, защото така е по статут; по-късно започнаха да я наричат награда за детска литература, за детска книга… Може би защото Петя е известна най-вече като детски писател. Самата тя се определя като белетрист и в една от своите автобиографии пише: „Никога не съм се готвила за друга професия освен за писател”.
Петър Анастасов се опита да проведе разговори с министерството на културата за съвместна работа по издаването на поредица от книгите на Петя, за да има наградата на нейно име нормален живот, но министерството не прояви интерес. Затова пък възможността дойде от един от лауреатите на наградата – Румяна Капинчева, която осигури финансирането на романа „Сърцето на солта”. Бях й споменала, че ако имам пари, ще издам тази книга и ще я подаря на всеки българин, за да знае, че българското никога няма да умре. Не след дълго госпожа Капинчева ми се обади, че иска тази книга на Петя да излезе от архива и да бъде издателски факт. Говорих с господин Анастасов, той се съгласи да поеме издаването и предложи този роман да бъде номер 1 в колекция „Петя Караколева”, която да извади ръкописите й от архива.

Мислите ли, че оформлението на колекцията е в съотстветствие с представите ни за престижна литературна колекция?
Не е моя работа да преценявам оформлението и полиграфията. По всяка вероятност мъничко там ще помогне и художникът Петър Станимиров, който обича Петя и заедно направиха чудеса. Всеки добър жест и всяка дума, казана за Петя и досега ме разтърсва и просълзява. Светлозар Желев – директорът на Националния център за книгата, казва в едно свое интервю: “Тези дни ми дадоха роман на покойната Петя Караколева - „Сърцето на солта". Изключителен. И ако бъде издаден от добро издателство, ще има изключителен успех.” Благодаря на г-н Желев, но много повече – на Петър Анастасов, който без да каже и дума, се зае да извади Петя от архива й. За мен много по-важен е текстът и ако читателите не го оценят, ако този текст не е наистина добър, никаква полиграфия и художествено оформление не може да спаси книгата.

Защо първият роман в тази колекция е именно „Сърцето на солта” и какво значи това сърце?
Иисус казва на своите апостоли, че ако вярата им погине, те ще са като сол без сила, която ще се разпилее по пътищата и човеците ще я тъпчат. Това е и посланието на книгата – българите са солта на земята; България – тяхното сърце. Винаги ще има един българин, който да го пази. И винаги ще има по една Веляница, която да откърми поредния българин. За да я има България.

Втората книга от колекцията носи непретенциозното заглавие „Стихове”, а вътре срещнах доста по-интересни интересни заглавия: „Летен натюрморт”, „Мъже и птици”, „Не насилвай ястреба да кука”, „Хуните нападат призори”, „Очите ми, очите ти”…
Това са стихосбирки, които се съхраняват в архива на Петя. За стиховете на Петя Никола Радев, лауреат на Международната литературна награда „Михаил Шолохов”, пише: „ Поезията на Петя Караколева се отличава преди всичко с две неща: Първо, тя е необичайна сред стихотворния поток, който се лее от страниците на литературния печат. Необичайна е като светоусещане, маниер на изказ, сгъстена импресионистичност, избор на темата. Второ, поезията на Петя Караколева е талантлива и съвършена, изказът е точен; фразата, изчистена от литературни паразитизми, звъни. По този начин мисълта получава своя емоционален обем и въздейства върху читателя с цялата сила на художественото слово.”

А не биха ли могли тези стихосбирки да излязат самостоятелно?
Искрено се надявам някога всяка стихосбирка да излезе самостоятелно. Особено силно чакам „Летен натюрморт”, защото тук има нещо, което моето човешко съзнание не проумява: Петя Караколева и Лилия Сокуренко, която нарисува портрета й, по едно и също време са творили на една и съща тема, без да са поддържали връзка повече от 10 години. Те се срещнаха в една московска болница, бяха заедно 40 дни и никога после не се срещнаха, нито си писаха, животът ги разгуби. Но през 1992-1993 година Петя Караколева пише своя „Летен натюрморт”, а Лилия Пр. Сокуренко, сега заслужил художник на Русия, единственият художник, който рисува Солженицин на живо, точно тогава тя рисува своя цикъл „В меден тас”. Невероятното е, че до всяка картина на Лиля може да стои съответното четиристишие на Петя, писано сякаш специално за нея.

Следващите две книги от колекцията са обозначени като дилогия...
Тези книги, посветени на родния й град, а всъщност – на целия Балкански полуостров с неговите войни, съдби, нрави и обичаи, са замислени като трилогия, но на Петя не й стигна времето. Затова нарекох „Къщата сутрин” и „Свестен човек, ти казвам” дилогия и я кръстих „Детството на спомените”. А дали е детство или исконна мъдрост, нека времето решава. Ето и част от рецензията на Владимир Свинтила: „Цялото съдържание на тази очарователна книга („Къщата сутрин”) е между фантазията и реалността, в която има толкова мечтание и същевременно толкова прекрасни реални характери. В книгата всичко е красота, всичко е прелест – като в японска цветна гравюра, прелестни са и цъфналата вишна, и тревата, и дъждът, и облачето, и скалата, и кимоното, и прическата на момичето, което върви сред храстите. Всичко, до което авторката се докосне, засиява от вътрешна светлина и се превръща в поезия. Виждам в Петя Караколева една българска мадам Колет. И това е казано неслучайно и нито под формата на комплимент. Като мадам Колет и нашата писателка е вкарала живописта и музиката в прозата. Като знаменитата французойка и нашата българка е майстор в предаването на българския колорит, в нарочно наивистичното описание на света. Това е една от най-хубавите наши прозаични книги и най-хубавата книга, написана от жена...“(АБВ, бр. 48, 1 декември 1992 г.)

Какво предстои?
Романът „Седем живи Марии”. Той бе издаден, но така и не стигна до книжарниците.Мислех доскоро, че това е, защото сестра ми не е искала писателският й труд да бъде оценяван на жълти стотинки, но наскоро нейна съученичка от Английската гимназия преведе писмо на Петя до американско издателство. И тогава разбрах защо Рашко Сугарев – редактор на книгата, се е опитал да я скрие в поредицата „Героика и приключения”. Защото, както пише Петя, фактически никое друго общество в света освен комунистическото общество не е кастрено и подравнявано като жив градински плет. И само в него престъпленията се укриват, а паметта за тях се заличава с всички възможни средства.
Надявам се книгата да излезе до края на годината.

Как всъщност осигурявате парите за тези книги?
Не съм аз. Освен Румяна Капинчева, финансова подкрепа оказа още един лауреат на Петя – Мая Дългъчева. Включиха се приятели на Петя, особено от Москва. Но най-вече неиздадените ръкописи на Петя виждат бял свят благодарение на възпитаниците на Езиковата гимназия в Пловдив, чийто клуб PELSA откри кампания за набиране на средства за Петя. А най-голямата ми радост и нетърпение е да видя издадена трилогията „Прераждания в Марония”. Стилът на тези уж отделни романи е различен: магически реализъм, документалистика, мистика, фантастика… Отказвам се да давам оценки. Нека литературните критици определят стила на Петя и белетристичното й можене. Един от тях – Георги Чобанов, комуто изпратих откъс от „Сърцето на солта”, ми писа: „Езикът е невероятен, чудех се с какво да го сравня, но не успях. По експресия и фантазност на сцените ми напомня на Страшимировото "Хоро", по богатство на нюанси в езика - донякъде Хайтов. Но всъщност такава сплав в българската литература, доколкото я познавам, няма.”