Проф. д-р ист. н. Трендафил Митев, председател на Македонския научен институт, София, пред news.bg

На 2 август се навършват 110 години от Илинденско-Преображенското въстание. Проява на авантюризъм или на героизъм бе този бунт?
Илинденско -Преображенското въстание беше пряко продължение на българската национално-освободителна, демократична революция от епохата на Възраждането. То е организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), основана през 1893 г. от българската интелигенция в Македония, която по силата на Берлинския договор остава в границите на Османската империя, без промени в статута на народа. Главната цел на въстанието беше - чрез решителни въоръжени действия да се принуди султана, да проведе реформите, предвидени в чл.23 на Берлинския договор, с цел създаването на автономен режим за самоуправление на населението. А в перспектива, когато обективната обстановка позволяваше това, да се пристъпи към изпълнението на крайната цел на българския национален идеал - обединението на всички българи в границите на една свободна и демократична държава.Следователно това въстание е върхова изява на свободолюбивия  дух на българите и желание да живеят като останалите народи в Европа - свободни и с възможности за всестранно напредване на цивилизацията в техните земи.

Защо ръководтелите на бунта избраха най-отдалечения от България район за масовото надигане на поробените българи в Македония?
Първо, ситуацията по време на въстанието показва, че точно в тази част на Македония ВМОРО има най-силно влияние до 1903 г. Да не забравяме например, че в с. Смилево, където е даден сигнала за началото на бунта, е роден главният военен ръководител на въстанието - Дамян Груев. Следователно това е зоната, в която населението е било най-добре подготвено във военно-техническо и организационно отношение - факт, който позволява и въстанническите действия там да се водят близо три месеца. На следващо място, от значение е и теренът на областта - предимно планинския характер на региона, в който въстанието е най-масово, позволява на въстанническите сили, да удължат максимално дълго събитията. Не е без значение, разбира се, и етническата чистота на въстанническата територия. Там българският елемент е най-масов и т.н. В резултат се получава този ефект, за който става дума във въпроса.

Безумци или смъртници ли бяха въстаниците в Одринска Тракия, вдигайки се на оръжие пред портите на могъщата Османска империя?
Тези хора бяха истински българи - това е най-краткият възможен отговор. Хора родолюбци, за които да се видят в границите на свободна България е бил смисъла на живота им. Те са съзнавали напълно, какво означава за тяхната лична съдба, да се вдигнеш на масово въстание в околностите на втория по значение град на империята на Балканите - Одрин. И въпреки това - го правят! Да не изпълнят клетвата, когато братята им в Македония вече водят дълго подготвяната битка за свобода, за тракийските българи е било въпрос на историческа чест. Защото онези поколения не гледаха на България като на източник на богатства, който трябва безразборно да се разграбва. За тях България е „Отечеството" с главно „О" и за него те даваха живота си като достойни синове.

Погромът на въстаниците, които така и не получиха подкрепа от България, не пропука ли идеята за национално обединение на българите?
През 1903 г. България все още не е достатъчно добре подготвена, за да разреши проблема за освобождението на македонските българи с военна сила. Тогава тя съществува като свободна държава едва от четвърт век! Да не забравяме обаче, че практически цялото въоръжение на въстанниците в Македония беше излязло от складовете на българската армия. Десетки офицери от България напуснаха редовната си военна служба и отидоха като командири на чети да се бият за свободата на своите братя в поробена Македония. Някои от тях и загинаха в сраженията. На България се дължи и главната дипломатическа защита на населението след погрома на въстанието. Освен всичко друго, именно това въстание показа, че България трябва да се подготви напълно, за да освободи своите поробени сънародници. И както е добре известно, по време на Балканската война през 1912 г., свободните българи изиграха решаващата роля за изпълнението на историческата мисия. Друг е въпросът, защо се стигна до последиците наложени с Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 г.

Успяха ли „творците" на „Вториот Илинден" (1944) да подменят действителната същност на подвига на илинденци и преображенци (1903)?
Ако въпросът се отнася до състоянието на изследванията в това направление, реализирани от страна на „историчарите" на МАНУ - то там е налице тотална фалшификация на историческата истина. В Скопие Илинденското въстание най-напред се отделя напълно тенденциозно от Преображенското. Защото първото било въстание на някакви „македонци", а второто било „българско". Пълни нелепости, защото няма един документ, който да е излязъл от ръката на Дамян Груев или Гоце Делчев, който да не е написан на български език. Целта на неомакедонизма обаче е добре известна: чрез тенденциозни манипулации на историческата истина, да се създава някаква база, за доказване наличието на отделна „македонска нация" на антибългарска основа. Да, но и в Република Македония има предостатъчно българи, които знаят добре историческата истина. Така че, според мен, усилията на неомакедонизма, рано или късно ще отидат в забвение!

След близо 6 десетилетия на насилствено налагане на „славомакедонизма" в Македония, днес там шества „антиквизацията". Кой я налага?
В този процес все още има доста неизвестни, които ще станят понятни след време. Като цяло обаче, няма съмнение, че в основата са същите онези сили, които тръгнаха да разделят „македонците" от „българите" като отделен народ. Големият проблем на неомакедонистката идеология е, че в Република Македония броят на албанското население непрекъснато се увеличава. А албанците се считат за преки наследници на древните „илири" - население, което е съвременник на траките и предшества славянското заселване на Балканите. Следователно, за да „докаже" на албанците, че „македонците" са по-старо население и от тях (или най-малкото са „набори" по историческа възраст), през последното десетилетие, неомакедонизмът започна търсенето на някакви антични македонски корени.

Как ще коментирате резултатите от срещата между премиерите на България Орешарскки и на Македония - Груевски на 28 юли в Кюстендил?
Смятам че самият факт, че държавниците на двете съседни страни се срещат и разговарят е крачка в правилната посока. Г-н Груевски не може да не си дава сметка, че лидерът на основната албанска партия в Република Македония наскоро беше в София и даде да се разбере, че неговата политическа сила е за подписването на Договор за добросъседство. Внимателният анализ на онова, което все пак можахме да чуем от разговора в Кюстендил (защото пресконференция не се даде) е, че двамата премиери говориха на различни езици. Г-н Орешарски заяви готовност за подкрепа към ЕС, като отбеляза, че България държи на „Договора за добросъседство", като и надеждата, че работата по него ще напредва. Г-н Груевски обаче не отрони и дума по въпроса, а посочи като приоритет за Скопие Коридор № 8. Следователно има основания да се смята, че от Скопие продължават да протакат. Не изключвам дори възможността, да има желание да се използва настоящата обстановка в София, при която официална България евентуално да отстъпи. Подобна перспектива обаче би била фундаментална историческа грешка - с вековни неблагоприятни перспективи. Защото, ако неомакедонизмът бъде допуснат в границите на ЕС, без ангажименти да се смени антибългарския курс на пропагандата в Скопие, в перспектива България ще има много проблеми със Скопие. Ще се поставят въпроси за „македонски малцинства", „македонски език" в България и други нелепости, а това ще затруднява авропейското развитие на нашето Отечество.

Защо Скопие така упорито отказва да бъде подписан Договор за добросъсесдство и сътрудничество между Република Македония и България?
Защото неомакедонизмът е груба форма на краен неонационализъм. А това означава, че неговите създатели и носители днес мечтаят в бъдеще за обединението на „македонскиот народ". Което означава в границите на тяхната държава да влязат Пиринският и Егейският дял на Македония. Това е основната причина! Мисля, че определена роля играят и някои политики на съседни държави и велики сили, които са заинтересовани от напрежения на Балканите и специално в българо-македонските отношения. Настоящата ситуация обаче не е в интерес на двете съседни държави - особено на Република Македония. Дано разумът там да надделее. Ако не надделее обаче, България не трябва да подкрепя безусловното приемане на тази млада балканска държава в ЕС. Това е най-тясно свързано с нашите национални интереси.

Оптимист ли сте, че един ден хората оттатък и отсам Осогово ще могат да честват заедно исторически дати и герои, които сега ги разделят?
Да, и ще добавя - това вече се случва. Националният комитет в България за честването на 110-годишнината на въстанието, в партньорство с Българския културен клуб в Скопие вече организираха масово честване на годишнината на 20 юли 2013 г. в с. Смилево, Македония. Присъстваха хиляди българи от България и Република Македония. Следователно, можем да се събираме по такива поводи и в бъдеще очаквам подобни събития да са още по-чести и още по-масови.