В няколко части ви представяме разговора на Анита Иванова със Стефан Костадинов - Камбоджанеца

Пет години от живота ти са минали в Централния софийски затвор. За какво лежа?
Застрелях човек при определени обстоятелства и съответно се наложи да понеса наказание, което е съвсем нормално.

Откъде идва „Камбоджанеца”?
Преди много години бях в първия контингент, който България изпрати в Камбоджа. Реших да опитам. Изкарах там малко време. Има много хора, които са били там и им казват по същия начин.

Как минаваше един твой ден в затвора, какви спомени пазиш от там?
Нормално е да се пазят спомени. Всичко остава за цял живот. Ставах рано сутрин, както стават всички в 6 - 60:30 ч. В толкова е задължителното събуждане със звънец. Минават от надзорно-охранителния състав. Проверяват бройката на лишените от свобода. Оттам нататък денят започва за всеки по различен начин. Аз излизах рано, ходех на работа. Работех във фитнес залата. Там чистех, подреждах и възстановявах уреди, ако имаше някакъв проблем.

Какво ти липсваше най-много?
KFC.

А в чисто човешки план?
Когато си затворен в такава среда, общо взето се опитваш да не мислиш за нещата, които ти липсват, защото се натоварваш повече. Като всички нормални хора са ми липсвали много неща – свободата на предвижване, нормална комуникация с близки и познати, възможност да правиш нещо по-смислено с живота си.

Загуби ли хора, важни за теб, след излизането ти?
Разбира се.

Преживява ли се това нещо?
Преживява се. Както казва Кубрат Пулев: „Продължаваме напред”.

Докато беше в затвора, имаше ли въпрос, който си задаваше, но на който не искаше да знаеш отговора?
Безброй въпроси си задаваш в такава ситуация. На безброй въпроси си даваш всеки ден и час различни отговори, когато си ги задаваш. Да, понякога ти се иска на някой въпрос да не знаеш отговора, но пък и си го даваш под много варианти.

А за теб кой беше този въпрос?
Той със сигурност не е един. Имало е моменти, когато съм се питал: „Защо се стигна до там?”. Имало е моменти, когато съм се питал - кога ще свърши всичко. И моменти, когато съм се питал – можеше ли да бъде по-различно... Там ситуацията не е много по-различна, отколкото при нормалните хора. Всеки ден са различни въпросите и различна идеята за деня как ще протече, независимо от това, че хората са затворени в една рутина и има еднообразие.

Истина ли е, че там често стават побоища и ако е така, какво делите толкова в това нищо?
Когато поставиш няколко мъже в едно затворено пространство неминуемо се получават дрязги. Това в никакъв случай не е прецедент. Навън или в казармени условия, ако поставиш пак няколко мъже в затворено, ограничено за придвижване пространство и невъзможност да се отделиш от някого, който ти е неприятен, дори да не го показваш, съществува някаква форма на антипатия, неприязън. Това не означава, че в затвора непрекъснато стават някакви побоища. Истината е, че тези неща се случват, но не са толкова чести. Има случаи, когато отвън хора делят нещо. България е много малка. В дълъг период от време съществуваха групировки. Хората се знаят, помнят се. Идва един, влиза друг. Понякога се случват такива неща. Но в никакъв случай не е ежедневно или ежечасно.

Самият ти обаче, докато си там, дейно си участвал в организацията на т.нар. боксови мачове между Централния софийски затвор и Кремиковци.
Първо беше между Централния и Кремиковци, а после между различни затвори в страната. Това беше много добро събитие, организирано от Българската федерация по бокс, в частност, с участие на председателя Краси Инински и треньора по бокс Цецо Хаджииванов. Двамата, с още няколко човека от лишените от свобода, прецениха, че трябва да се даде възможност на лишените от свобода да се разтоварят в чисто спортен и емоционален план. Започнаха да организират ежеседмични тренировки. Вървеше един състезателен формат, изключително добре организиран и подготвен от федерацията по бокс. Треньорът Хаджииванов отделяше ресурси от време да идва и да се занимава с хората. Треньорът по бокс Емил Чупренски беше съдия. Той вдигна много нивото на състезанието. Това може би беше едно от най-добрите неща, които са се случвали в този вид институции. Доколкото знам в цяла Източна Европа никога досега не е имало подобен тип състезания. Първо беше един пилотен проект между Централния Софийски затвор и Кремиковци. След това абсолютно всички затвори взеха участие или поне тези, които имаха желание – Ловешкият, Варненският, Врачанският, Старозагорският и Пловдивският, със сигурност. Не знам дали в момента продължава като традиция да се случва. Тогава в рамките на една година (бел. ред. 2013 г.) се организираха 3 мача. Два дни, с отделни категории. Супер професионално беше направено.

Очаквайте втора част...