През последните няколко години българският национален отбор по футбол се превърна в символ на продължителна криза - не само спортна, но и институционална, дори културна. Липсата на успехи на терена е само видимата част на айсберга. Под повърхността стоят години на пропуснати реформи, управленска инертност и отсъствие на дългосрочна визия.
Фактите са красноречиви - отборът не е участвал на голям форум вече близо две десетилетия, а последните квалификационни кампании завършват в дъното на групите. България все по-често играе мачове, които по-скоро изглеждат като формалност за съперниците. Видимо доказателство е срещата с Испания (0:3) миналата седмица. Можем само да се радваме, че "Ла Фурия Роха" не разгърна целия си потенциал така, както го направи срещу Турция (6:0).
До къде стигнахме? Двата мача на "трикольорите" ни доведоха до няколко извода, един от които се отличава. Нивото вече е такова, че ако имаме късмет, губим с малко срещу световните сили. Разликата е осезаема, дори когато погледнем само десетина години назад. Тогава все някога успявахме да излъжем отбори, като Нидерландия, Италия, Швеция...

Сменят се селекционери, сменят се поколения играчи, но отборът рядко показва облик, около който може да се изгради идентичност. Във футболен свят, в който малки нации като Грузия, Албания или Исландия намират начин да се заявят, България изглежда заклещена в цикъл на опити и грешки. Слаб юношески футбол, нефункциониращи школи, липса на инвестиции в инфраструктура и квалифицирани кадри. Много таланти напускат системата твърде рано, а тези, които пробият, често нямат нужната подкрепа и среда, за да се развият.
Като стана дума за развитие, се оказа, че сме били и по-зле. Може да не ви се вярва, но е факт и не става дума за 20-те или 30-те години на миналия век, когато родният футбол тепърва се е появавал на картата. Статистическото дъно е през не толкова далечната 2012 година. Тогава "трикольорите" се свлякоха на незавидното 96-о място в ранглистата на ФИФА. Това става през април и май същата година, когато "гиганти" като Буркина Фасо, Оман, Бахрейн и Уганда застават пред нашите момчета.
Реакциите от новината не бяха особено остри, тъй като футболистите бяха започнали "отлепянето на ютията" със силните си мачове под ръководството на тогавашния селекционер Любослав Пенев. Освен това, падението тогава беше по-скоро последствие от лошото представяне на предшественика му Лотар Матеус. Сякаш е странно да се каже, но дори тогава времената бяха други. Всеки голям мач се очакваше с нетърпение и се отиваше на стадиона със заредени надежди, че ще се измъкнат точки от някой гигант.
Да, стигна се и до публиката. Може би най-болезненият симптом е отчуждението на феновете. Стадионите са празни, интересът е минимален, а националният отбор вече не носи онази обща емоция. Препълненият "Васил Левски" срещу Испания е абсолютно изключение по обясними причини. Част от присъстващите на стадиона на 4 септември бяха такива, които от поне 10 години не са гледали мач на "трикольорите" по телевизията, пък камо ли на живо. Важното е да се щракнем, че сме там, нали?

Все пак и това си има своето обяснение. Когато липсват резултати и страст, връзката между отбор и публика се къса. Логично е. Нормално е родителите да си заведат децата, за да видят на живо най-актуалната суперзвезда в съвременния футбол. Повече от ясно е колко зрители ще има по трибуните на 18 ноември, когато България ще приеме Грузия.
Но стига толкова думи за очевидното. Какво може да се направи? Решението не е бързо. Нужно е стратегическо преосмисляне - от юношеските гарнитури, през първенството, до управлението на БФС. България има футболни традиции и имена, които още звучат тежко в света, но без радикална промяна тези традиции ще останат само носталгичен спомен. Сега е модерно да се казва, че дадена институция работи денонощно, за да се оправят проблемите. Иска ми се да е истина. В Бояна, на "Армията", на "Герена" и други места трябва да работят всеки ден денонощно, ако искат тази агония да приключи.
Едно от клишетата гласи, че националният отбор е огледало на държавата - показва къде сме, какво ценим и в какво инвестираме. А в момента огледалото отразява повече пропуснати възможности, отколкото надежда. Точно поради тази причина не може да се разчита само на държавата. Замислете се колко пъти разчитате на управлението и колко пъти разчитате на себе си, когато имате проблеми, които сами сте си създали.
mreji_gur_gur
на 09.09.2025 в 20:10:51 #10Добра вечер г-н Умерен!
УмеренЦСКА
на 09.09.2025 в 20:05:04 #9Сега още някои "еретични" мисли, нямам нищо против да ме засипе залп от псувни... ...Според "Новата история" на футбола при "комунизма" властите били толерирали само ЦСКА... Всъщност имаше периоди, в които беше толериран Левски (знаменитата "Гунди- епоха") След това дойде и "ЦСКА- епохата". Накрая властите се разправиха и с ЦСКА и с Левски и наложиха "Тракийската епоха" (Ботев Пд и Берое). После дойдоха "генералните промени" и "приватизацията". Най- фрапантната проява на "държавната помощ" за футбола беше прословутата "М- тел висша лига". Лозунгът беше "Син президент, син парламент, синьо правителство и син футбол!" Всичко "посиня" за няколко години до такава степен, че и сега на някои им текат сините лиги като си спомнят тия времена. След като гръмна идеята за обединение на "правителство- партия- народ" под синьото знаме настъпи малко нещо анархистична "епоха" с наблягане на отделни бизнесмени. Цъфна Гриша Ганчев, след него Домусчиев. Накрая имаше опити да се накарат общините да финансират футбола в полза на ГЕРБ и някои "бизнесмени" да плащат на правителството "футболен данък" (примерно аптекарят Марешки, ако някой си спомня неговото спонсорство). ...Питам "теоретиците" на "държавната помощ" за футбола в какво трябва да се изрази тя конкретно? Да финансират един или няколко клуба (всички не може) и да ги направят "огнища на прогреса"? До момента всички такива опити се провалиха. Все пак футболните клубове са частна собственост, все едно на кой бизнесмен...
УмеренЦСКА
на 09.09.2025 в 19:37:34 #8Съмнявам се някой да се е "затоплил" от това, че преди време сме били по- зле с националния футбол. Колкото се отнася до 2012 г, не виждам някаква принципна разлика със сегашната. Има и друго сходство, наистина, както отбелязва авторът на статията, тогава имаше някакви надежди свързани с "отлепянето на ютията". Ама и сега имаше такова нещо, свързано с някаква серия от мачове без загуба, която беше тиражирана като поредното "отлепяне на ютията". Споменава се отдръпването на хората от мачовете на националния отбор. Това явление е от доста отдавна. Не по тази причина ли БФС толкова време разкарва мачовете извън столицата? ...Струва ми се, че любителите на футбола вече не могат да ги залъгват със смени на треньори и с представите, че имаме добри футболисти и само треньорите са виновни, че не показват своя "потенциал". Продължава да се дърдори и това, че "липсвал дух" и "самочувствие". А жестоката правда е в това, че качествата на нашенските футболисти са вече безкрайно изостанали не само от изискванията на съвременния футбол, но даже и от нивото преди тридесетина години. Нали ги гледаме как спират топката, как я водят, как дават пасове...
abc-xyz
на 09.09.2025 в 19:36:35 #7Vlady на 09.09.2025 в 18:50:05 #4 Единственият действащ професор по футбол е Георги Игнатов - Лъчезар Димитров се пенсионира, другите професори по футбол починаха ======= Проф.д-р Йордан Иванов, ръководител катедра "Физическо възпитание и спорт“ в МГУ "Св. Иван Рилски“- София, бивш футболен рефер, съдийски наблюдател в Първа лига - също е професор по футбол!
14_neron_88
на 09.09.2025 в 19:33:54 #6Пор, Не че нещо
Ама ти не беше ли казал, че никога повече няма да пишеш в топа и думата ти на две не ставала
edin_chovek
на 09.09.2025 в 19:25:01 #5Абе да чакаме дали ще вкараме гол от цял цикъл по-зле не сме били
Навремето Грузия сваляха гащите още от съблекалнята , кат чуят Стоичков , Балъков , Пенев и Трифон Иванов , а Турция дори не бяха на футболната карта
Ако навият Мъри правилния футбол за 2ри път ще е компромис
И Анчелоти да дойде тва са реалностите...
Vlady
на 09.09.2025 в 18:50:05 #4Единственият действащ професор по футбол е Георги Игнатов - Лъчезар Димитров се пенсионира, другите професори по футбол починаха.
duneraaa
на 09.09.2025 в 18:49:40 #3Запълни си безсмислената колонка
abc-xyz
на 09.09.2025 в 18:41:57 #2Доцентът е дребна цаца. Имаме няколко професора. Може даже и да сме първи по брой на носителите на академични титли. За съжаление, единственото нещо, което означават титлите е, че са писани множество безсмислени статии, някакви теоретични знания без реално практическо покритие!
Vlady
на 09.09.2025 в 18:12:48 #1Може примерно доцент по футбол Емил Атанасов да поеме националите.