Чуха се думи - „По-добре да не бяхме ходили на Олимпиада, по-малко щеше да боли...".

Те от една страна показват трагизма на дереджето ни, но от друга не са верни. Добре е, че отидохме, за да видим къде сме, какво сме и колко можем - но всички, а не само спортисти и треньори.

Форум като една олимпиада дава много точна диагноза за състоянието на спорта на една държава - не само на професионалния, но и на по-низовия - масово спортуване, деца, юноши и т.н.

И тъй като и за хората, които не се интересуват от състезания, мачове и т.н. е ясно, че от Лондон си донесохме един голям провал, е редно да започваме да задаваме въпроса, какво правим оттук-насетне - както се казва, с края на Лондон се поставя началото на следващия 4-годишен олимпийски цикъл.

Да не влезем в парадигмата на поговорката - "Не е лошо свършеното в Лондон, лошото е, че идва Рио..."

Интелигентните, трудолюбиви и честни общества си взимат поуки от провалите и ги превръщат в успехи (пример - футболна Франция след позорното 1:2 от България през 93-та).

Помните ли какво направи премиерът Борисов заради кекавата ни здравна политика? Смени трима министри в търсене на администратора, който ще се справи с проблемите.

Май е време да се реагира и на провала в спорта. Докато още ГЕРБ не са се капсулирали и стегнали за предстоящите избори, ръководството на партията трябва да вземе решение и да освободи спортния министър, който обаче още има време и сам да подаде оставка - така би било най-честно и достойно.

Бъдещето не е просто трудно, то е страшно, защото - с много малки изключения - трябва да започнем от нулата, а именно със създаването от „а" и „б" на нова спортна политика на държавата.

Видя се, че гигантите в световния спорт са държавите, които активно - и с пари, и с управленски и кадрови решения, участват в развитието на спорта - от физическото възпитание (всички сме виждали по училищните дворове псевдочасовете по физическо, провеждани днес у нас, където всеки ученик е горд, ако се е освободил от часа с фалшива бележка...) до професионалистите.

Изключително смешните резултати на голяма част от олимпийците ни са една малка видима част от айсберга. Страшното е надолу - от школите за деца, през капсулованите „тайни общества" на отделните федерации до пасивността на държавата.

Българите са ядосани и с право - доскоро спортът бе един от много малкото ни поводи да се чувстваме равни, дори и по-добри от големите, богатите, развитите и т.н.

Лондон 2012 ни донесе само конфузии и засилване чувството за малоценност. До един момент дори се питахме дали България изобщо участва на тези игри...

А за да е завършена картината, показахме още и колко лесно правим прехода от „осанна" през „разпни го" и обратно.

Едно от мъничките светли петна за нас в британската столица бяха волейболистите ни.

Тръгнали към Острова с огромни проблеми, с много интриги и скандали около главите, с внушена обреченост заради липсата на звезди от отбора, Цецо Соколов и компания сътвориха един от най-големите спортни шедьоври за България в Лондон.

Биха едни от гигантските волейболни държави, спечелиха групата, минаха през четвъртфиналите, за да стигнат до голямата четворка в борба за медалите.

Спомняте ли си 94-та, когато за подобно влизане в четворката на световното по футбол в България имаше масови тържества и митинги, а Пеневата чета бе посрещната в София от хилядни шпалири и препълнен Национален стадион.

Затова и най-малкото са неуместни нечии пораженчески реакции след мача ни с италианците. Сериозно подмладеният ни отбор изнесе един страхотен турнир с достойнство, сърцатост и колективност.

Това е достойно за уважение и има цената на медал.

А иначе, за тъжащите, че олимпиадата свъши има светлина в тунела - започна родното ни футболно първенство...