Завиждам на тези момичета и момчета, мъже и жени, намиращи всяка година своята юлска утрин. Завиждам още повече на тези, за които тя не трябва да е непременно митологизирания от нас 1 юли.

Успокояващо и красиво е, че го има, силата му обаче е, че той е символ. Който можем да открием всеки ден, защото юлската утрин за тези момичета и момчета, мъже и жени осмисля всеки един техен ден от календара.

Емоциите са различни - култ към слънцето, към свободата, към онова битие, спасяващо ни от невъобразимия хаос на ежедневието.

И все пак юлската утрин не е бягство, би изгубила смисъла и красотата си.

Завиждам на тези, за които тя е завръщане. Към нормалността, към духа, към началото (където е словото), пък дори и само към първите спомени за онази стара песен на една позабравена от мнозина група.

Юлската утрин ни освобождава от станалото като че ли задължително разсъждаване за „мечтите и тяхното сбъдване". Съпреживелите „Джулая", може би имат силата да приемат истината, че мечтите не се сбъдват.

Завиждам на тези, които поемат по пътя на това завръщане без мъчителното терзаене, че би било банално.

Защо винаги преди юлската утрин си задаваме тези въпроси? Завиждам на всички, които знаят отговора.