Враца прикова погледа на българския народ за първи път от много години. Случаят е нещастен не, ами трагичен. Двама мъже пребиха друг мъж, млад, дори по-скоро момче, посред бял ден в центъра на града.

И Враца се вдигна – протест, шествие, пак протест. Социалните медии се напълниха със снимки на починалото момче, в столицата също запалиха свещи, психолози и социолози се заеха да коментират случая.

Напълно основателно всички са потресени, разтърсени и отвратени. Да загубиш сина си, брат си, приятеля си, съседа си, съгражданина си по такъв нелеп начин и заради такъв дребен повод – бибиткане с клаксон – е ужасяващо. И абсурдно.

Градът се напълни с камери, журналисти и прокурори. Дори главният прокурор изпрати специален екип там, на място.
На втория ден от задържането на двамата мъже, пребили Тодор, изпратените от София прокурори преформулираха обвинението и от убийство „по непредпазливост, вследствие на умишлено причинена лека телесна повреда", то стана вече „предумишлено убийство по хулигански подбуди“.
Второто обвинение е по член 116, т.1 от НК, за което се предвижда лишаване от свобода от 15 до 20 години, а не както при първото наказанието можеше да е до 12 години.

И случаят от трагичен, стана смърдящ.

Не, по никакъв начин не подминавам сериозността на инцидента. Не, по никакъв начин не оправдавам двамата побойници. Не, и през ум не ми минава да омаловажавам драматизма на случилото си или ужасяващата скръб на близките на Тодор.
Проблемът е в преформулирането на обвинението. Как ще завърши процеса – ще видим. Дали обвинението ще издържи – също.
Как обаче започна – с натиск от страна на тълпите и медиите.

Можем да си зададем въпроса, ако камерите и микрофоните не бяха окупирали Враца, ако близките и приятелите на Тодор не се бяха организирали, ако братът на Тодор не беше събрал сили да говори пред медиите, ако инцидентът не беше документиран от очевидци с телефони и след това видеата и снимките да бъдат качени в социалните мрежи, какво щеше да е обвинението, какъв щеше да е процесът и как би завършил той.
И тук изобщо не повдигам въпроса каква е тази нагласа да снимаш, а не да помогнеш на човек в беда или поне да се обадиш на т.нар. единен спешен телефон 112.

Мисля, неоспорим факт е, че ако убийството на Тодор не беше влязло в телевизора ни и във фейсбук профилите ни, обвинението нямаше да е толкова тежко.
И тази схема не се случва за първи път. Това се случва за трети път само за последните няколко месеца.

Такъв беше случаят в Пазарджик с блъснатия възрастен пешеходец, тъй като първоначално разследващи и съдии не задържаха джигита и не му повдигнаха тежки обвинения. Трябваше синът на загиналия Иван Лазаров да разтръби случая и едва след като той стана популярен, прокурорът издаде 72-часова мярка за задържане, а по-късно и съдът задържа за постоянно шофьора.

Такъв беше случаят и с грабежа и побоя на възрастната педагожка във Видин, когато крадецът дори не влезе в ареста. Психическите сили и съобразителността на внучката на пребитата до смърт жена направиха в този тежък за нея момент случая медиен и прокуратурата се задейства.

Това са само случаите от последните няколко месеца. Още по-преди имаше такъв случай в Пловдив, отново с шофьор. Преди това във Варна с пребития до смърт психично болен човек в МОЛ-а.

Или забравихме за тях? Да, забравихме, в това съм убедена. Сега актуален е Тодор, светла му памет и съболезнования на близките. Но...

Повтарящата се схема задава един страшен въпрос – не е ли правосъдието ни улично? Не е ли правосъдието ни медийно?
Тълпите лесно се събират, но също толкова лесно се разотиват или разгонват. Медиите търсят сензацията, новината – утре скандалът ще е друг, камерите ще се пренесат от Враца в град Х. Дали не се е случило вече това? Отворете профила си в социалните мрежи и ще разберете.

Уличното правосъдие се нарича линч. Медийното правосъдие се нарича пропаганда. И линчът, и пропагандата по-скоро ни отпращат към характеристиките на най-тъмната страна на Средновековието.
Но и двете не са признаци на демократично общество със закони и правила, които се спазват.

Но, за съжаление, май са признаци за липса на правосъдие.