Съгласно принципа "замърсителят плаща" замърсителите поемат разходите, свързани с причиненото от тях замърсяване. Но това невинаги е така в ЕС, както се посочва в публикувания днес доклад на Европейската сметна палата (ЕСП).

Въпреки че, принципът като цяло е отразен в политиките на ЕС в областта на околната среда, неговият обхват остава непълен и той се прилага неравномерно в различните сектори и държави членки. В резултат на това одиторите посочват, че за финансиране на действия по почистване понякога се използват публични средства, а не средствата на замърсителите.

В ЕС близо 3 млн. обекта са потенциално замърсени, главно от промишлена дейност и третиране, както и от изхвърляне на отпадъци. Шест от всеки десет повърхностни водни обекта, като например реки и езера, не са в добро химично и екологично състояние. Замърсяването на въздуха — най-големият здравен риск в ЕС — също така уврежда растителността и екосистемите. Всичко това създава значителни разходи за гражданите на ЕС.

За да се постигнат амбициозните цели на ЕС от Зеления пакт по ефективен и справедлив начин, замърсителите трябва да плащат за причинените от тях екологични щети, каза Виорел Щефан, членът на Европейската сметна палата, отговарящ за изготвянето на доклада. Досега обаче твърде често се налага европейските данъкоплатци да поемат разходите, които замърсителите е трябвало да платят, уточни той.

Одиторите установиха, че принципът "замърсителят плаща" е един от основните принципи, залегнали в законодателството и политиките на ЕС в областта на околната среда, но той се прилага неравномерно и в различна степен. Докато Директивата относно емисиите от промишлеността обхваща най-замърсяващите инсталации, повечето държави членки все още не търсят отговорност от промишления отрасъл, когато позволените емисии причиняват щети на околната среда.

Директивата също така не изисква от предприятията да поемат разходите, свързани с въздействието на остатъчното замърсяване, което възлиза на стотици милиарди евро. По подобен начин законодателството на ЕС в областта на отпадъците включва принципа "замърсителят плаща" например чрез "разширена отговорност на производителя". Одиторите обаче отбелязват, че често са необходими значителни публични инвестиции за преодоляване на недостига от финансиране.

Замърсителите също така не поемат пълните разходи, свързани със замърсяването на водите. Домакинствата в ЕС обикновено плащат най-много, въпреки че консумират едва 10 % от водата. Принципът "замърсителят плаща" продължава да бъде труден за прилагане в случай на замърсяване, причинено от дифузни източници, и по-специално от селското стопанство.

Много често замърсяването на обекти се е случило толкова отдавна, че замърсителите вече не съществуват, не могат да бъде идентифицирани или подведени под отговорност. Това така наречено "безстопанствено замърсяване" е една от причините, поради които ЕС е трябвало да финансира проекти за отстраняване на замърсяване, вместо разходите по него да бъдат платени от замърсителите. Още по-голям проблем представлява фактът, че публичните средства на ЕС също са били използвани в противоречие с принципа "замърсителят плаща", например когато органите в държавите членки не са успели да прилагат законодателството в областта на околната среда и да накарат замърсителите да плащат.

На последно място, одиторите подчертават, че когато предприятията не разполагат с достатъчно финансово обезпечение (напр. застрахователна полица, покриваща екологичната отговорност), съществува риск разходите за почистване на околната среда в крайна сметка да се поемат от данъкоплатците. До момента само седем държави членки (Чехия, Ирландия, Испания, Италия, Полша, Португалия и Словакия) изискват да бъде предоставена финансова гаранция за някои или за всички екологични задължения. На ниво ЕС обаче такива гаранции не са задължителни, което на практика означава, че данъкоплатците са принудени да плащат и да поемат разходите за почистване, когато дружество, причинило екологични щети, изпадне в несъстоятелност.