Сред многото външнополитически предизвикателства пред Европа, малко са толкова неотложни, колкото ескалиращото напрежение в Източното Средиземноморие, където неоосманските претенции на Турция застрашават европейските интереси. Тъй като Турция е избрала своя път, сега задачата е да се осигури съжителство, а не интеграция, пише за Project Syndicate Йошка Фишер, германският външен министър и вицеканцлер от 1998 до 2005 г., лидер на Германската партия на зелените почти 20 години.

Президентството на Доналд Тръмп вече е история, което поставя подновяването на трансатлантическите отношения отново в европейския дневен ред. Но не може да има връщане към старите, уютни зависимости от ерата на Студената война и периода след това, когато Америка - големият покровител - решаваше всички важни въпроси, свързани със сигурността, а Европа я следваше разбира се. За да поднови трансатлантизма, Европа ще трябва да направи своя принос за съвместната сигурност, особено в рамките на собствената си геополитическа среда.

В непосредствената си близост Европейският съюз е изправен пред три бивши световни сили, обсебени от миналата имперска слава: Русия, Турция и сега Обединеното кралство. Всяка от тях има уникални отношения с Европа, както в момента, така и в исторически план, и всички споделят някои общи черти.

По времето на президента Владимир Путин Русия с копнеж се придържа към спомените за статута си на суперсила, когато Съветският съюз бе глобално равен на САЩ. При президента Реджеп Тайип Ердоган Турция мечтае да възвърне геополитическата и културна експанзия на Османската империя от Балканите и западните краища на Централна Азия до Източното Средиземноморие и Северноафриканското крайбрежие (Либия), чак до Персийския залив. И накрая, Великобритания след Брекзит търси душата си в самоналожена (и не толкова прекрасна) изолация, въпреки че остава близо до континенталните европейци чрез НАТО и силни културни и исторически връзки.

За добро или лошо ЕС споделя европейския континент с тези три трудни съседи и по този начин трябва да работи с всеки от тях, за да постигне мирно съжителство. Русия е ядрена сила, твърде голяма и с военна мощ, за да може Европа да се справя сама. Тук ЕС ще остане зависим от защитата на САЩ, особено в лицето на руските заплахи за Източна Европа и балтийските държави, които се проявиха с анексирането на Крим през 2014 г. и войната в Източна Украйна.

Ердоган мечтае за нова Османска империя

Ердоган мечтае за нова Османска империя

Териториални претенции поне към 5 държави...

Но основното предизвикателство за Европа се крие другаде: Източното Средиземноморие, където откриването на значителни находища на природен газ под морското дъно значително увеличава риска от конфликт между членовете на НАТО Турция и Гърция, както и участието на държава членка на ЕС Кипър. Нещо повече, мисия на НАТО за спиране на контрабандата на оръжие по либийското крайбрежие наскоро породи опасна конфронтация между френска фрегата и кораби на турските военноморски сили, което доведе до сериозни дипломатически проблеми.

Всъщност няма недостиг на потенциални точки на възпламеняване в региона поради конкуренцията за находища на природен газ, намесата на Турция в либийската гражданска война, древният конфликт за Егейско море, дългогодишните проблеми с демаркацията, прелитане, морските права и открития въпрос за Кипър. Това напрежение, което се задълбочава допълнително от вековни религиозни и етнически съперничества, създава все по-опасна ситуация на прага на Европа. Що се отнася до собствените й интереси, Европа ще трябва да се справи сама с този проблем.

По времето на Ердоган Турция вече няколко години провежда експанзивна "неоосманска" политика. Въпреки че правителството на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) първоначално се опита да ускори интеграцията със Запада, като се придвижи към присъединяване към ЕС, германският канцлер Ангела Меркел и тогавашният френски президент Жак Ширак твърдо затвориха вратата пред лицето й през 2006 г.

По това време глобалният икономически бум създаде у Ердоган впечатлението, че Турция може да се модернизира и след това да се появи отново като велика сила - сама, без да прибягва до европейска интеграция. Но Ердоган напълно надцени възможностите на страната си (и все още го прави).

Във вътрешен план Ердоган разчиташе на политически съюз с ислямското движение на Гюлен до опита за преврат през 2016 г., след което сключи нов пакт с екстремни националисти. Но смяната на съюзниците не намали религиозния компонент в политиката на Ердоган. Той отдавна подчертава, че следва ислямски път в съвременната епоха, което представлява отклонение от светската традиция, създадена от основателя на пост-османска Турция Кемал Ататюрк. Този ангажимент неизбежно отведе Ердоган от Запада към Близкия изток.

Вече е ясно, че както ЕС, така и Турция са попаднали в капана на собственото си създаване: перспективата за членство в ЕС, която няма да се появи в обозримо бъдеще. За съжаление не се предлагат алтернативни механизми за интеграция.

Но Турция и ЕС не могат просто да вървят по своя път. Европейските пазари, инвестиционният капацитет и отношенията със старите врагове на Турция, Русия и Иран ги правят незаменими за Турция; и геополитическото положение на Турция между Европа, Близкия изток, Централна Азия и Кавказ я прави незаменима за ЕС.

Освен че е прародината на големи малцинствени популации в Германия, Белгия и Скандинавия, Турция ще продължи да изпълнява важна "свързваща функция" за миграцията на бежанци от Азия към Европа. Следователно е наложително двете страни да развиват мирни връзки извън членството в ЕС.

Разбира се, фикцията на отдавна спряния процес на присъединяване на Турция към ЕС засега ще трябва да бъде поддържана; защото остава да видим кой ще наследи Ердоган, като официално приключването на процеса в настоящия момент би донесло повече вреда, отколкото полза. Но докато Ердоган е на власт, съжителството е най-доброто, на което може да се надяваме.

Европа не трябва да изпуска от поглед дългата игра, която неминуемо ще се съсредоточи върху Китай, а не върху Русия или отношенията с Великобритания след Брекзит. Китай вече установява присъствие в Иран и демонстрира, че има капитал, ноу-хау и технологии, за да проектира мощ и влияние извън своите граници. Ако успее да превърне инициативата "Един пояс, един път" в линия от геополитически стъпала, тя може скоро да се появи на югоизточната граница на Европа под формата, която никой в ​​ЕС не е предвидил.

Европа няма как да иска такъв резултат. Следователно "турският въпрос" ще остане актуален както винаги.

Европа трябва да се събуди за неоосманската амбиция на Ердоган

Европа трябва да се събуди за неоосманската амбиция на Ердоган

Западните лидери трябва да разберат ислямистките корени на турската агресия