Сравнението с 30-те години на миналия век е опасно

Скорошна вълна от коментари прави аналогия между днешните регионални конфликти и регионалните конфликти от 30-те години на миналия век, довели до Втората световна война. Онези, които използват тези аналогии, често ги използват като предупредителни разкази за това как да се справим със съвременната динамика на международната сигурност, като войната на Русия в Украйна, усилията на Китай да принуди Тайван и използването от Иран на различните му подставени лица в Близкия изток, пише за World Politics Review проф. Майкъл Кларк, професор в Института за австралийско-китайски отношения към Техническия университет в Сидни. 

Но като посочват ужасните последици, последвали предполагаемото умиротворяване на нацистка Германия, фашистка Италия и имперска Япония през 30-те години на миналия век, тези аналогии тълкуват погрешно миналото с потенциално опасни последици за настоящето.

Същността на подобни аргументи, както е описано в неотдавнашна статия на Хал Брандс, е, че силите на Оста, които предизвикаха Втората световна война, "започнаха като трио от слабо свързани състезания за надмощие в ключови региони, простиращи се от Европа до Азия и Тихия океан." Едва след това усилията им да доминират в собствените си региони в крайна сметка се сляха в припокриващо се предизвикателство към съществуващия международен ред. Тук това, което ги обединяваше, не бяха техните нелиберални вътрешни политически системи, а по-скоро общото им чувство за недоволство срещу съществуващия глобален ред, който ги обричаше на второ ниво, статут на "нямащи" в международния ред. Така с течение на времето техните споделени геополитически и идеологически мирогледи в крайна сметка ги тласнаха заедно, за да представят глобално предизвикателство за съществуващия международен ред.

Бърз преход към 2024 г. и, според Найл Фъргюсън, "сега, както през 30-те години на миналия век, се появи заплашителна авторитарна ос." Тази "ос" от 21-ви век е свързана по подобен начин от "автократично управление и геополитически оплаквания", водещи Москва, Пекин и Техеран да се опитат да "нарушат воден от САЩ ред, който ги лишава от величието, което желаят".

Тази линия на аргументация обаче е интелектуално ленива и емпирично погрешна по отношение на разбирането както на историята от 30-те години на миналия век, така и на връзката на тази история с настоящето.

Това е интелектуално мързеливо, тъй като се основава на детерминистичен разказ, в който "сигурностите" за десетилетието, предхождащо Втората световна война, "се свързват едно с друго, почти като правила за дедукция", за да обяснят последвалия глобален пожар. В този погрешен разказ авторитарните демагози впрегнаха атавистичния национализъм и социалното негодувание, отприщени от Голямата депресия, в преследване на "резки призиви за национален примат." Междувременно установените сили се разколебаха и се поддадоха на изкушението да търсят мир чрез отстъпки и компромиси със силите на Оста.

Кулминацията на този разказ и неговата основна предупредителна история е закостенялата "мюнхенска аналогия", която оживява голяма част от външната политика на САЩ от 1945 г. насам и която ни предупреждава, че опитите да се купи сигурност в лицето на авторитарни противници в най-добрия случай ще забавят конфликта, докато укрепва ръката на агресора, "причинява конфликта да се води на по-късна дата при по-неблагоприятни условия." Урокът, който онези, които сравняват настоящето с 30-те години на миналия век, искат да научим, е прост: да действаме сега, преди днешните регионални конфликти да се сплотят и да предизвика нов световен пожар.

Този лесно разбираем разказ, с неговия утешителен урок, че трябва само да се противопоставим на авторитарния ревизионизъм и всичко ще бъде наред, може да се хареса на кръстоносния натиск във външнополитическото мислене на САЩ. Но това води до лош анализ.

Разчитането на "уроците от историята", както посочва Джоузеф Стиб, е "пряк път за критично мислене", който "губи стойност, след като потънете в конкретни исторически контексти и оцените техните условности." Още по-лошо, правенето на това отваря потенциала за предполагаемите уроци да бъдат неправилно приложени или изопачени, или за да затвърдят пристрастия.

В този случай детерминистичният разказ, чрез който икономическата катастрофа на Депресията доведе до авторитаризъм, който доведе до агресивен ревизионизъм, игнорира сложността и случайността на дипломатическите и стратегически избори, направени от силите на Оста и извън Оста по време на кризите от 30-те години на миналия век. Безкритичното възприемане на този разказ допуска една от грешките, които, според Джон Луис Гадис, социалните учени често допускат при използването на историята, а именно да опростяват миналото, за да предвидят бъдещето.

По същия начин, аналогията между Китай, Русия и Иран днес и силите на Оста от 30-те години на миналия век не издържа на внимателно разглеждане.

Първо, твърдението, че Русия, Иран и Китай представляват "неимащите" на днешния глобален ред, е съмнително. Две от трите са постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН, признати държави с ядрени оръжия съгласно Договора за неразпространение на оръжия и признати от други за велики сили. Разбира се, Русия нанесе много щети на репутацията си чрез непровокираното си нахлуване в Украйна. Това обаче е особено труден аргумент за защита по отношение на Китай, която е втората по големина икономика в света и доминира в ключови вериги за доставки. Нещо повече, Пекин се превърна в актьор с глобален обхват и влияние, признат от Вашингтон като единствен конкурент на Съединените щати за глобална хегемония. В този смисъл съвременен Китай е много по-различен от силите на Оста през 30-те години.

Второ, нито един от членовете на тази потенциална "Ос" от 21-ви век не е обвързан с официални споразумения за съюз. Дори най-тясното привеждане в съответствие между тях - партньорството на Москва и Пекин "без ограничения" - представлява сближаване на стратегическите изчисления на двете страни, а не "идеологическо сближаване", според Бобо Ло, експерт по китайско-руските отношения. Няма взаимни задължения за отбрана и "нито една от страните не се чувства склонна да действа в подкрепа на другата, освен ако това не отговаря на преките им интереси", както ясно се потвърждава от подхода на Пекин към войната в Украйна. Като такъв, заключава Ло, той "не е съюз под никаква смислена дефиниция".

И накрая, рамкирането на тази групировка като "Ос" от 21-ви век, както твърди Даниел Дрезнър, "подхранва американската склонност да слага всички противници на САЩ в една кошница." По време на Студената война комунистическият свят се разглежда като монолитен блок, контролиран от Москва и след 11 септември администрацията на тогавашния президент Джордж У. Буш заяви, че Иран, Ирак и Северна Корея представляват "ос на злото", насочена към глобален хаос и зло.

По подобен начин вътрешният авторитаризъм на Русия, Китай и Иран и конфронтационните отношения със САЩ сега насърчиха мнението във Вашингтон, че те споделят сходни мирогледи, интереси и цели, което води до все по-бинарен възглед за света, разделен между автокрации и демокрации. В действителност Стратегията за национална сигурност, публикувана през 2023 г. от администрацията на президента Джо Байдън, изрично твърди, че "най-належащото стратегическо предизвикателство" пред САЩ днес е отправено от държави като Китай, Русия и Иран, които "наслояват авторитарно управление с ревизионистка външна политика", стремяща се да "преработи международния ред, за да създаде свят, благоприятен за техния силно персонализиран и репресивен тип автокрация".

И все пак всеки от тези участници представлява отделни и различни предизвикателства пред Съединените щати. По-специално, агресивното поведение на Китай спрямо Тайван, неговото военно натрупване и усилията му да влияе и оформя международните институции не трябва да се свързват с разрушителните действия на Русия в Украйна и нейното изрично отхвърляне на нормите на настоящия международен ред.

По отношение на Тайван, както отбелязват Андрю Скобел и Луси Стивънсън-Янг, Пекин отдавна е убеден, че Тайван - за разлика от Украйна - се радва на американска гаранция за сигурност. Като такова, "най-голямото възпиране за масивна китайска военна атака на острова е предположението на Пекин, че войната с Тайван означава и война със Съединените щати." Това, в комбинация с продължаващите съмнения относно способността на китайската армия да организира пълна мащабна инвазия, означава, че предпочитаният подход на Пекин за постигане на "обединение" остава чрез принудителни опции, различни от война. Следователно за САЩ целта трябва да бъде да гарантират, че Пекин няма да бъде разубеден от това предположение.

Усилията на Китай да оформи глобални институции и норми също го отличават от Русия. Докато Москва действаше като разрушител, Пекин се опитва да се представи като предлагащ алтернативна визия за глобален ред на тази, предлагана от Запада. Инициативата за глобална сигурност на Китай, например, се стреми да центрира визията на Китай за глобалното управление върху "основните норми на международните отношения, основани на целите и принципите на Устава на ООН" - тоест вестфалска концепция за международен ред, основана на нормите за суверенитет, териториална цялост и ненамеса във вътрешните работи на държавите, а не либералния ред след 1945 г., установен от САЩ, основан на свободни пазари, демокрация, върховенство на закона и универсални човешки права.

Въпреки че шансовете за вбиване на клин между Москва, Пекин и Техеран може да са минимални при настоящите обстоятелства, няма нищо друго освен съвпадение на интереси, които да ги обединяват. Така че поставянето им в рамка като зараждаща се "Ос" пренебрегва "безбройните начини, по които външната политика на САЩ е процъфтявала, когато разделя, а не обединява противоположни коалиции", както се изрази Дрезнър.

Следователно най-големият риск от тезата за 30-те години на миналия век е да заключи САЩ в зависим от пътя подход, който ще пропусне възможностите за разделяне и по друг начин обърка противниците на първенството на САЩ. Погрешно, рецептата за успех на САЩ, която произтича от него, ще увеличи стимулите за враговете на Вашингтон да си сътрудничат и в този процес ще се породи самоизпълняващо се пророчество.