Международната репутация на Русия вече е на пух и прах. Последното нещо, от което се нуждае сега, е още един унизителен удар, който би разкрил колко малко влияние всъщност има върху балканските въпроси, щом нейните приоритети се разминават с тези на нейните сътрудници, пише за Максим Саморуков за Фондация Карнеги за международен мир.

Нахлуването на Русия в Украйна значително разшири обхвата на външнополитическите инструменти, които Кремъл смята за приемливи за използване. Тъй като руската армия бомбардира и срива със земята украинските градове и умишлено оставя хората без отопление и електричество при минусови температури, едва ли може да се очаква Москва да прояви хуманност по други международни въпроси. Кремъл е мрачно готов да пренебрегне цената на най-разрушителните си действия, при условие че те подкрепят каузата му в Украйна, но въпреки това Русия е странно тиха на Западните Балкани. Защо?

Западните Балкани често се смятат за лесна цел за Москва. Близо до Европейския съюз и вечно нестабилен, регионът също така поддържа значителни връзки с Русия. Тази комбинация изглежда предлага на Кремъл удобна възможност да предизвика проблеми там, за да отвлече вниманието и ресурсите на Запада от помощ за Украйна.

Девет месеца след началото на войната обаче Москва изглежда не бърза да се възползва от тази възможност. На фона на новото нарастване на напрежението в повечето от балканските държави, Русия остана до голяма степен встрани, придържайки се към предишните си тактики и наративи, сякаш 2022 г. не беше преобърнала геополитиката и геоикономиката на по-широка Европа. На пръв поглед предпазливостта на Кремъл може да изглежда нелогична, но изглежда по-малко, ако погледнем по-отблизо дългогодишните ограничения на политиката на Русия в региона, които се затегнаха допълнително поради войната.

Контрастът между агресията на Москва в Украйна и сдържаността на Балканите произтича от силната й зависимост от балканските политици. Прякото присъствие на Русия в региона винаги е било ограничено, но видимостта и влиянието й са нетърпеливо засилвани от множество местни актьори. Техният дневен ред се различаваше малко от този на Москва: стремяха да спрат проевропейските реформи, капитализираха се от антизападните настроения и се подхранваха от междуетнически разногласия. Тези общи интереси ги направиха естествени партньори, които преувеличиха афинитета си, за да укрепят взаимно влиянието си.

И все пак, колкото и усърдно да се представяха някои балкански политици като привърженици на Русия, те останаха ясно автономни в действията си. Москва беше добре дошла да се преструва, че е начело, когато нейните приоритети съвпадаха с тези на местните й съюзници, но едва ли бе в състояние да направи едностранни промени в съвместния дневен ред. Местните жители може да са играли ролята на безразсъдни проруски радикали, но в действителност техният радикализъм е предимно престорен и насочен единствено към съпротива срещу всяка промяна, която може да застраши тяхната власт и привилегии.

Значимите реформи и окончателното уреждане на балканските конфликти представляваха по-осъществима заплаха, но както Русия, така и нейните регионални съюзници осъзнаха, че прекомерното упорство може да им създаде проблеми, като предизвика силен отговор от страна на Запада. Така те се придържаха към статуквото чрез умереното прилагане на своя радикализъм: да предотвратят положителна промяна, вместо да предизвикат отрицателна.

Дори ако войната е променила изчисленията, подхранващи апетита на Москва за дестабилизация, това не е така за нейните ключови балкански сътрудници. Сръбският президент Александър Вучич, босненският сръбски лидер Милорад Додик, проруските политици в Черна гора и така нататък, все още ценят сегашния си привилегирован статус и нямат никакво желание да го застрашат в името на геополитическия авантюризъм на Москва. Ако Кремъл рискува да се опита да им наложи волята си, опитът вероятно ще има обратен ефект, като местните жители просто се противопоставят на всякакъв натиск от Москва.

Международната репутация на Русия вече е на пух и прах. Последното нещо, от което се нуждае сега, е още един унизителен удар, който би разкрил колко малко влияние всъщност има върху балканските въпроси, щом нейните приоритети се разминават с тези на нейните сътрудници. Следователно не е чудно, че Москва предпочита да се придържа към старите правила на своите регионални съюзи, дори ако тази позиция не съответства напълно на нейния нов войнствен дневен ред.

Войната също така промени процеса на вземане на решения в Москва, подкопавайки способността й да води активна външна политика на множество фронтове едновременно. Президентът Владимир Путин, върховният авторитет на Русия по всички международни въпроси, стана още по-затворен и неохотен да споделя плановете си с подчинените си или да им делегира инициативата. Той също така стана непостоянен и непредвидим в решенията си, оставяйки руския държавен апарат без представа каква може да бъде следващата стъпка на президента.

Тази реалност до голяма степен изключва автономни действия на по-ниските нива на руския външнополитически "елит", включително частта, която отговаря за Западните Балкани. Балканските специалисти на Москва се опасяват, че непоисканите нови начинания могат да се сблъскат с очакванията на президента и да ги вкарат в беда. Те предпочитат да играят на сигурно и да следват изпитани инструкции, колкото и остарели да изглеждат сега. Междувременно е малко вероятно новите директиви да се материализират скоро, тъй като руският президент изглежда напълно погълнат от нахлуването в Украйна.

В резултат на това основният двигател на сегашната руска политика на Западните Балкани е нарастващото опасение, че войната в Украйна може да накара Запада да приложи бързи решения на балканските конфликти и напълно да елиминира Русия от региона. Голям неуспех в Сърбия или Босна и Херцеговина би привлякъл вниманието на Путин към балканските въпроси, излагайки тези, които отговарят за региона, на гнева на президента. За да избегнат това, те избягват внезапни ходове и се надяват, че регионалните партньори на Русия все пак ще могат да устоят на нарастващия западен натиск и да защитят статуквото.

За тази цел Русия продължава да заявява пълната си подкрепа за неотстъпчивата позиция на Вучич по отношение на Косово и отправи навременна покана към Додик към Кремъл да съдейства за преизбирането му за президент на Република Сръбска. Но Москва очевидно остава на заден план в региона и оставя на местните жители да поемат тежестта на съпротивата на Запада.

Предвид произвола на многото скорошни решения на Путин, не може да има гаранция, че в даден момент руският лидер няма да излезе с нова геополитическа схема, насочена към уязвимите места на Запада в Западните Балкани. Но засега има повече индикации за инерционен сценарий, при който Русия разчита на упоритостта на местните политици, за да й помогнат да запази лицето си в региона.