Не съм от тези, които ръкопляскат на решенията на Светия Синод на БПЦ за награждаването на премиера Борисов с най-високия църковен орден и за включването на Симеон Сакскобургготски в богослужебния ритуал. Но не съм и от онези, които намират в тези решения нещо скандално. По няколко причини:

Първо, намирам решенията на Светия Синод за ненавременни. Съществен техен недостатък е липсата на публично оповестена мотивация, която би предотвратила поне част от спекулациите, които започнаха да се лансират в публичното пространство. Но най-важното е, че по повод на такава бележита годишнина - 1150 години от Покръстването - щеше да е далеч по-добре и за Църквата, и за обществото, ако Светият Синод беше удостоил с награди и почести не действащи политици, а безспорни личности, които се приемат еднозначно от обществото, независимо от политически и други пристрастия.

Струва ми се, че Светият Синод на БПЦ подцени обстоятелството, че и г-н Борисов, и г-н Сакскобургготски са преки участници в политическия процес като партийни лидери и министър-председатели. И двамата по-скоро поляризират обществото - едни ги подкрепят, други не ги приемат. Те са част от политическата конюнктура.

Съвсем друго щеше да е, ако Светият Синод беше удостоил с най-високото отличие безспорна личност, която предизвиква само възхищение и в очите на обществото олицетворява вечни християнски и човешки добродетели. Такав, например, е дядо Добри.

Второ, в решенията обаче няма нищо скандално. Автономна воля на Светия Синод и на самата църква е кого и как удостоява с почести или ще поменава в църковните служби. Абсурдни и несъстоятелни от гледище на конституционното право са появилите се спекулации, че решението г-н Сакскобургготски да бъде титулован като „български цар" в богослуженията засягало конституционния ред, създавало „дуализъм" и прочие юридическо невежество (понякога за съжаление дипломирано!).

Има един безспорен църковен факт - Симеон Сакскобургготски е помазан от БПЦ за цар, съгласно канона. Заедно с това безспорен исторически и конституционноправен факт е, че той е бил действащ държавен глава, монарх, на Царство България, който в съответствие с Търновската конституция е упражнявал тази функция чрез регенти поради непълнолетието си.

Църковното помазание за цар е неотменимо и пожизнено и няма никакво отношение към държавното устройство и действащата Конституция. Според църковните канони един цар дори да не царува е носител на царското достойнство, щом е помазан за монарх. Не е така за синът на покойния Кардам, който се явява по монархическите традиции престолонаследник на Симеон Втори, но не е помазан за цар и няма да бъде почитан по този начин след време от БПЦ.

Резонен е въпросът: „защо чак сега взема това решение". Но по действащия конституционен ред религията е отделена от държавата и всяко вероизповедание, не само БПЦ, може да почита в своите молитви, когото и както намери за добре. И държавата няма право да меси.

Трето, не може да не направи впечатление, че опорната точка „нарушава се конституционният ред" се лансира натрапчиво от онези политически, обществени и експертни кръгове, които предизвикаха и поддържаха цяло десетилетие пагубния църковен разкол.

Правителствата на Филип Димитров и Иван Костов и избраният от тях президент Петър Стоянов обявиха, че България нямала патриарх и че имало две православни църкви - нещо, което дори турският султан по времето на турското робство не е дръзвал! Те целуваха ръка на лъжепатриарха Пимен. По тяхно време, безпрецедентно, бойните знамена не бяха осветени от Светата Църква на Богоявление. Същите грантови интелектуалци и соросоиди, които тогава бяха публичните адвокати на разкола и гонението срещу БПЦ, днес отново подемат антицърковна кампания.

Но, както тогава, така и сега трябва да се каже на висок глас - няма да мине!

*
Борислав Цеков, от Институт за модерна политика, е автор и вносител на действащия Закон за вероизповеданията, приет през 2002 г., който сложи край на разкола в БПЦ