Президентът Петър Стоянов посети родния град на Иван Вазов Сопот, по случай честването на 150 годишнината от рождението на големия български поет. В речта, произнесена пред граждани на Сопот, политици общественици и културни дейци, държавният глава каза ако щастието се измерва с признанието, което един човек може да получи приживе от своите сънародници, то Иван Вазов трябва да е напуснал белия свят като щастлив човек. Спечелил си, докато още е жив, славата на народен поет и патриарх на българската литература, той и преди това беше спечелил обичта на цял един свой народ, комуто посвети изцяло творчеството си. И днес, почти 80 години след неговата смърт, ние повече от всякога можем да направим равносметка, че творчеството на Иван Вазов се е превърнало в неразделна част от българската история, в неразделна част от българската култура, в неразделна част от българската народопсихология, в крайна сметка - в неразделна част от българското национално самочувствие, заяви още Петър Стоянов. Творчеството на Вазов до такава степен е пронизало всичко българско и ние, българите, така сме свикнали с него, че понякога дори не се сещаме за неговия автор. Няколко поколения българи, като се върнат назад в ученическите спомени, първото, което си спомнят, е “Аз съм българче”, “Питат ли ме де зората”, “Език свещен на моите деди” или величавото “Отечество любезно, как хубаво си ти”. Има ли българин, дето в моменти на радост и национална гордост да не е пял “Тих бял Дунав се вълнува”? Има ли български войници, дето да не са марширували, пеейки “Край Босфора шум се вдига” или “Шуми Марица”? Има ли български идеалист, дето да не е увенчавал края на своята реч с Вазовото “Тирани, всуе се морите, не се гаси туй, що не гасне”. Не само тук, в България, а където има българи, разселени по света, сигурен съм, че в раниците на своите спомени те носят и част от галерията на незабравимите Вазови герои – страдалците за народна свобода, хъшовете и легендарният Странджата, Кралича, Рада Госпожина, Баба Илийца с онова страховито мото “Ашколсун, бабо, машаллах”, Дядо Йоцо, надвесен от Искърските скали, който маха на свободна България, добродушните вазовски чичовци с техния вечен мерак така да избистрят голямата политика, че да намерят в нея мястото и на малка България, каза още в речта си президентът Стоянов.

В редиците на големите български възрожденци и народни будители самият Вазов също не може да бъде сбъркан – с високата си осанка, с ореола от бели коси, с истински достолепното поведение на български възрожденец, с достойнството на Патриарх на българската литература. Сопот и неговите граждани трябва да бъдат горди, че са родното място на този най-голям син на България. В своя 80-годишен живот Вазов е чувствал не само обичта и признанието на своите сънародници, той е изпитвал и горчилката на своите литературни неприятели, изпитвал е и разочарованието на българската политика. В Източна Румелия Вазов е член на Областното събрание и секретар на Постоянния комитет, той три пъти е народен представител – в две Обикновени и едно Велико народно събрание, веднъж е Министър на просвещението в кабинета на Константин Стоилов. Неговото участие в политиката е било дълго време предмет на ожесточени вестникарски и не само вестникарски спорове. Но ето, 150 години след неговото рождение, участието му в политиката остана забравено и е в паметта само на тесните специалисти. То се оказа твърде дребно в сравнение с онова гигантско литературно дело, което остави Иван Вазов. Фактите около неговото участие в политиката бяха толкова дребни, че някак си минаха през ситото на историята. Остана онова голямото, същественото, с което Вазов ще пребъде, докато я има България, подчерта Петър Стоянов. Затова, защото извор на нашето национално самочувствие ще бъдат славните години на Българското Възраждане и техният венец – Априлското въстание, героичните борби на българския народ за обединение в началото на века. И ако сега се замислим, трябва да признаем колко много дължим на перото на Иван Вазов.

През 1850 г. съдбата е била доста благосклонна към нас, българите, защото през тази година се раждат двама гиганти – Иван Вазов и Захари Стоянов. Ако ги нямаше тях, тяхното дело не би могло да бъде свършено сигурно от две дузини историци, защото колкото и прецизни и точни да са историческите факти, те нямат онова внушение на художественото слово, което имат творбите и на Вазов, и на Захари Стоянов. И ако Захари Стоянов остана вдъхновения певец на Априлското въстание, то творчеството на Вазов възпява цялото Българско Възраждане заедно с онези войни за българско обединение, които ще останат завинаги в историята на нашия народ. Днес, 150 години след неговото рождение, можем смело да кажем, че не българската литература, а България нямаше да е същата без Иван Вазов, заяви в речта си президентът. Именно той, най-българският поет, ни остави такова творчество, дето днес ни дава най-силното основание да се съизмерваме с великите европейски народи. България е родила много таланти. Но Иван Вазов комай е единственият, който със сигурност е подчинил изцяло българския талант на своя народ. Нещо повече – Иван Вазов комай е единственият, който е схващал своя талант като признание, дадено от Бога, за да служи само и единствено на отечеството си и на народа си, допълни президента Стоянов. Ако се върнем назад във времето - 80 години след смъртта на Иван Вазов, ще си спомним онези незабравими негови стихове, казани в заника на живота му - “И аз на своя ред ще си замина, трева и мен ще расне над прахът, един ще хвали, друг ще ме проклина, но мойте песни все ще се четат”. И това го е казал не поради липса на скромност, или защото е търсил ефектен отговор на своите литературни отрицатели, казал го е пак, защото е схващал, че ще си отиде от този свят, изпълнил величавата мисия, с която го е надарил Господ – мисията да покаже българския народ в собствените му очи в целия му величав ръст, да му вдъхне кураж в моменти на изпитание, да му вдъхне национално самочувствие и гордост в едно време, когато България и нейните хора имаха най-голяма нужда от това – във времето на Възраждането, във времето на първите освобожденски стъпки на отечеството, във времето, когато се водеха първите войни за неговото обединение. И затова на нас, днешните българи, не ни остава нищо друго, освен да сведем глави в знак на почит пред всичко онова, което остави Вазов на България и да изречем: Благодарим ти, поете, за всичко, що стори за нашето Отечество и за всички нас, завърши словото си президентът Стоянов.