Нормално и логично е едно обществено битуване да генерира както позитиви, така и негативи. Въпросът е в пропорцията между тях и в това, как тяхното взаимно противопоставяне се отразява на качеството на живот на хората.

Една седмица от живота на България – звучи почти като “Един ден от живота на Иван Денисович”, но без да има каквито и да е претенции, да сравнява покъртителния разказ на Солженицин за живота в съветските сибирски лагери. Знаменателните събития в днешно време са рядкост. Затова е и уникалната ни способност да си правим такива от “несъбития”.

Изминалите дни са акцентирани от едно “височайше” посещение. Датската монархия почете България, като и отдели три дни от скъпоценното си време. Н.В. Кралицата на Дания Маргрете II ни очарова с потомствен аристократизъм и едновременно с това – с конвенционални, “земни” интереси, илюстрирани от “българската й програма”.

Покрай бляскавите церемонии, протоколните капели на дамите и уникалния “Мерцедес”, който возеше Н.В., това посещение асоциативно ни напомни и за една друга емблема на Дания. За един изгубен в себе си човек, който под бремето на екзистенциалните си проблеми изказва и едно прозрение – “Има нещо гнило в…”.

Веднага преекспонираме тази риторика на “родна почва”. Звучи банално и скучно. България винаги е имала, има и ще има проблеми. Едни от тях сами си създаваме, други услужливо ни ги внасят отвън. Но нали речта иде за изминалата седмица. “Случките” са няколко – полярни, несъизмерими една с друга, но еднакво показателни, поставени под общия знаменател на родната действителност.

Млад мъж беше убит от бомба-самоделка в центъра на София – посред бял ден. Това, което не можаха да направят съседните натовски бомбандировки, го направиха група развилнели се “футболни запалянковци” – кавичките ще бъдат обяснени по-късно. Някои ще кажат – “искаме европейски футбол, значи ще трябва да се подготвим и за подобни трагедии, които не са рядкост за европейските стадиони и градове”. Но това звучи несериозно. Първо, защото от европейския футбол ни делят стотина години футболно развитие, както и липсата на адекватен манталитет за голям съвременен футбол.

“Запалянковците” ни не отиват на стадиона за да подкрепят любимия отбор – най-малкото не всичките. Една част от тях са подтикнати от неистовата нужда за разтоварване на насъбралата се в тях агресивност. Тази нормална човешка даденост, за чието изразходване има сума ти нормални начини – ангажираност, работа, спорт, преодоляване на житейски препятствия, градивна физическа и умствена дейност. Тези, на които тия неща не им се отдават имат нужда от зъбене, крещене, чупене, рушене и т.н. Дори афиширането на свастики не е толкова обезпокоително – те са сляпо подражание, голяма част от феновете не знаят какво е тяхното значение и символност. По-страшното, в случая, е този вид наркомания – веднъж или два пъти седмично да излееш насъбралата се агресия, избирайки си за повод дадено спортно събитие. И не състезанието е в центъра на вниманието – голяма част от “бабаитите” по време на срещата не виждат почти нищо от това, което става на терена, тях това не ги интересува – оттук идват и кавичките около “запалянковци”. Те се занимават с чупене на седалки, “диалози” с охраната, търсене на поводи и кроене на планове за “следфутболни мероприятия”. И при едно такова “мероприятие” 30-годишният Младен беше ранен смъртоносно, докато кротко си пиеше бирата и разговаряше с приятели.

Изходът не е прекратяване на първенството, играене на мачовете при “закрити врати” и т.н. Просто сме си понесли кръста и няма изгледи той да се смъкне от плещите ни. При липсата на каквато и да е ценностна система у някои и способност за разграничаване на нормално и ненормално, никакви мерки за сигурност, наказателни кодекси и промени в закона, няма да помогнат.

На фона на тази трагедия другото събитие от седмичния ни “афиш” е малко скучновато и банално. Културна проява в далечна Канада. Благороден жест, който позволява на група великолепни наши творци и изпълнители да заминат отвъд океана и да представят, както подобава, името на България. Дотук добре. Но в момента, в който в пространството се появява нормален, логичен и елементарен въпрос – откъде са парите за реализиране на това начинание, тогава настъпва хаосът. Калейдоскопът завърта председатели на народни събрания, съпруги, фондации, секретарки, самолети и т.н. Веднага биват посочени началата на всички злини – журналистите – нахалните, непатриотичните, необразованите. Но тъй като въпросът за парите си виси, все пак е наложително да се даде отговор. И така, малко прибързано, некоординирано и в движение е обявено, че Националната служба за охрана (НСО) услужливо е дало тези няколко хиляди долара. Само че не било така – от НСО вежливо отрекоха.

Ситуацията започва да става патова, та дори и матова. И точно тогава няколко фирми – гиганти на родния бизнес, обявяват, че парите ги били дали те – къде е истината и къде саможертвата, никога няма да се разбере. Но поне изводи могат да се направят

Защо е това раздразнение и нервност у някои властимащи. Нима те не знаят, колко мнителен и недоверчив е станал българинът – чудно кой го е направил такъв. И че когато пред него стои дилемата, колко радиатора в апартамента си да изключи и се реди на опашки пред “Топлофикация”, а в същото време 70 000 долара отлитат за Канада, то въпросите са на място, а отговорите наложителни. Междувпрочем, никой и не търси сметка за тези пари, просто се зададе въпросът – откъде са те, нищо повече.

Тази случка е емблематична. Някои припознават в нея популярното умотворение – “Гузен, негонен…”. Други отегчено вдигат рамене и хващат самолета за Канада, но еднопосочно. Защото управленческото поведение и вземането на решения, не са лека работа. Затова избраните са малко, а останалите сме толкова много. И както учат дебелите книги – пътят го показват те, а от нас вървенето – стига да успеем да тръгнем.

Хубавото е, че и в този български “седмоднев” има някаква малка светла точка. Една от сериозните български културни институции по блестящ начин стартира новия си сезон. Световната оперна прима Райна Кабаиванска ще пее в премиерата на “Тоска” от Пучини, за откриването на новия сезон на Софийската опера. Подобен факт едва ли се нуждае от коментар. Самото присъствие на родна сцена на “най-добрата Тоска в историята”, както определят Райна Кабаиванска специалистите, е показателно и говори само за себе си.

Билети отдавна няма – и така трябва да бъде. Дано поне около суматохата за това представление, за малко да забравим конфузните празни зали и перманентния колапс, в който се намира родната ни култура. Може би именно такива светли точки в многото бъдещи седмици, които ни предстоят, ще съумеят да ни заредят с малко мотивираност и с много издръжливост.