Интервю на Миглена Люцканова

М.Л. - Господин Петров, съвсем скоро навършихте 82 години, разкажете откъде започна вашият творчески път ?

В.П. - Започнах да пиша още в гимназията. Много бързо и неочаквано. Само че тогава повече ме влечеше изобразителното изкуство и главно рисувах. Семейството ми беше близко с големия художник Борис Ангелушев. Баща ми му беше дал мои натюрморти с маслени бои, а той му каза, че не стават. Мисля, че той беше по-разочарован от мен.

Преместването ми от едното изкуство към другото стана много интересно. Написах една поема за любовта между италианския мореплавател Марио и китайската принцеса Синк Пе. Поемата беше придружена с илюстрации. Това съчетание от двете изкуства стана моето преминаване от едното към другото.

Иначе, бяхме със семейството в едно село до Троянския манастир Колибето, което сега се казва Черни Осъм и там, аз, градското момче за първи път усетих ароматите на природата, животните. Този дъх стана дъхът на първите ми творби, като "Палечко" например.

М.Л. - А по-нататък как се развиха нещата, вие сте познавали много от големите имена в българската литература. Как Ви възприеха те?

Като млад имах една много интересна среща с Кирил Христов, но не се получи. Много е нахакан човек като млад! Той погледна черепа на главата ми и каза, че имам склонност към историята! А аз тогава не бях с това голо теме, бях много рошав! Определено не мислех да пиша за историята, тогава мислехме ние да творим история!

Дълго време съм бил приятел с Атанас Далчев. Той тогава беше от старите, ходех при него с голям респект.

Никола Фурнаджиев одобряваше стихотворенията ми много интересно - мълчеше, мълчеше и накрая каза с дебел плътен глас едно единствено "Добре!"

М.Л. - Преживели сте толкова много социални кризи в българската действителност, какви са били отношенията Ви с властта през всичките тези години?

В.П. - Мисля, че не трябва да се подчертава ролята на кризите. Често си казвам - не е било чак толкова страшно щом не съм се гръмнал.

Сигурно знаете, че съм бил 4 години в Италия - до 1950 година. Тогава се завърнах и бях написал една поема за Георги Димитров. Но не я харесаха и слава Богу бях спрян. Поемата като форма беше добра, но поезията в нея...

Моето време беше много близко до театъра. Чувството беше малко пресилвано, но често са писани и хубави патетични неща. Винаги съм се стремял да следвам линията на хумора, да вървя по-отгоре. Все си мисля, че и виждането на Христо Смирненски беше такова. Най-хубавите му творби са хумористичните. Хуморът - това ми е нещо като броня срещу действителността.

М.Л. - Кое за Вас беше по-трудно, да преведете гения Шекспир, или самият Вие да творите?

В.П. - Двете неща не могат да се сравняват. Трудното при личното творчество е в това, че трябва да ти е дошла една мисъл, да се е оформила…въпреки че после констатираш, че е била казана много пъти. А при превеждането имаш пред себе си това, до което трябва да се приближиш най-много. При Шекспир трудното е в това, че имаш избор между милиони тълкувания и трябва да избереш едно от тях.

М.Л. -Вашите творби са намерили своето място в христоматиите по българска литература, превърнали са се в класика, как се чувствате днес в българското културно пространство?

В.П. - Аз се опитвам да бъда в крак с времето. Опитвам се да разбера съвременната поезия, но, струва ми се, че не всичко разбирам, въпреки че аз съм един много "ококорен" човек.

Писателите днес са разделени на два лагера. Едните неотклонно следват традицията, а другите, които се стремят към Америка и Европа, са направили огромна "чупка" от нея, има извъртане и от мен! Но те не спорят помежду си, не се критикуват едни други, а направо се отричат. Всички смятат, че те са правите, и не считат за нужно изобщо да се изслушват.

Но може би греша. Не, сигурно греша. Моето време беше друго. Младите трябва да си имат своите истини. Обаче много е важно човек да опази чистота и искреността си, детското у себе си. Това пожелавам на хората.