След броени часове, с мъничко тъга и носталгия, ще се сбогуваме с поредната отминаваща година, но като че ли все още трудно вярвайки, че с нея си отива цяло едно хилядолетие. Мъчително е за така нетрайно създание като човека, да си представи мащабите и всеобхватността на понятието “хилядолетие”. Благославяме известните и безименните създатели на истории и хроники, запечатали на своите страници хода на годините и събитията, случили се много преди нас да ни има.

Всеки народ има своята история, своята памет, своята нужда да обръща поглед назад, припомняйки си и хубавото и лошото. Уникалността на отминалите дни се повтаря година, след година. Така дълго чаканата 2000 година дойде, омая ни с мистиката на трите си “0” и сега ни казва “сбогом”. Дали ще я запомним и ако “да” – с какво? Кое да изберем от врящия, разплискващ се и понякога позагарящ казан, наречен обществен живот. Можем ли да градираме различните области на днешното ни битие, като пренебрегваме едни, за сметка на други. В края на всеки един период от време на преден план излизат сериозни и надути думи, като “ретроспекция”, “обзор”, “равносметка” и т.н. Защо да не го назовем по-простичко – спомняйки си с радост за хубавите дни и с малко тъга за сполетелите ни беди.

Българските културни хроники през отминаващата година натежаваха от събития. Трудно, а и излишно досадно е да се повтори всичко от начало. В област като културата, която от незапомнени времена е призвана да опазва и възродява духовността и самосъзнанието на една нация, няма по-важни, или най-важни неща. Всеки един концерт, всяка една театрална постановка, всеки акорд, сътворен от композитор или строфа, написана от поет, са важни, заслужаващи аплодисменти, или поне мъничко възхищение. Вярно, театралните и концертни зали не винаги бяха препълнени, но затова пък там отиваха хората, които за пореден път заявяваха своята потребност от общуването с българското изкуство и неговите създатели. И не случайно вниманието беше привличано от случващото се на театралните сцени. Отиващата си година беше обогатена с десетки премиерни спектакли. Не всички от тях бяха еднакво добре възприети, но еднаквостта и равенството са характерни за математиката, а не за изкуството. Нашите театрали предложиха поредната си провокация на българския зрител. Сашо Морфов, Галин Стоев, Иван Добчев, Маргарита Младенова, Бойко Богданов, Явор Гърдев – поредицата може да продължи много дълго, показаха, че за творческите търсения съществува необятното пространство на идеите и вечността. “Черното руно”, “Монолози на вагината”, “Самолетът беглец”, “Животът е сън”, “Декамерон, или кръв и страст по Бокачо” и още, и още, пълнеха афишите на театрите, не винаги залите, но доказваха, че български театрален живот има и май че ще има.

Оперното ни изкуство, като че ли също имаше нужда от напомняне, че “дяволът на реформата” не е толкова черен. Още повече, когато в един мрачен есенен ден на сцената на Софийската опера заблестя “най-добрата Тоска” в историята на световното оперно пеене. Райна Кабаиванска посвети едно от юбилейните си и последни превъплъщения в образа на Тоска на България и на българската публика. Този старт на сезона беше знаменателен и така “повлече крак”, че стигна чак до Япония, с едно уникално и по своите мащаби, и по успеха си, турне на Националната ни опера. Българските певци, инструменталисти и танцьори издигнаха претенциозната и разглезена японска публика на вълните на екстаза. Тази публика, която само месец преди концертите на Софийската опера, беше аплодирала звездите от “Ла Скала”, по време на традиционното им турне в Япония. Турне, което не мина без българско участие – изключителният ни оперен бас Юлиан Константинов беше поканен за солист в прочутата трупа.

А за пореден път българската земя разтвори недрата си, за да ни покаже и дари със своите богатства. О тази година имената Старосел, Перперек, Тракийската гробница край Хасково ще имат нова стойност. Стойността, която имат посланията на мъдростта от дълбините на миналото, чувството за безсмъртие и вечност. Животворното лоно на земята ни изкара на яве знаци, по които можем да се ориентираме в бъдещия си ход напред през времето, мотивирани от хармонията, която ни завещават древните траки, чрез граденото от тях.

И напълно в тон с тази трансцедентност, в последните дни на лятото едно от най-българските кътчета – Родопите, приюти хиляди българи от цял свят, за да ги омае с митовете и легендите, витаещи по вековните планински хълмове, да ги приласкае с уникалността на звуците, родени от българската душа. Разбира се, като всяко същинско българско начинание и съборът “Рожен 2000” не мина без търсене и вадене на “кирливи ризи”. Но като че ли тези “волни забежки” бяха претопени от екналата мощ на 184-те каба гайди и гласът на Валя Балканска, побрал цялата страст, сила, мъка и твърдост на Родопите и българщината.

Темата “2000-на година” е дълга до неизчерпаемост. Сериозен принос за тази необхватност имат и българските “книжовници”. Вярно е, че така и не започнахме масово да купуваме и четем книги. Но, слава богу, тиражите на голяма част от българските автори се изчерпваха светкавично. На книжния ни пазар се появиха много стойностни български заглавия, които биха красили всяка една световна литературна периодика. Вера Мутафчиева започна една от книгите на живота си и за живота си – “Бивалици” е само началото, очакват ни още три автобиографични тома от тетралогията. Новото от Георги Господинов може да се превърне за пореден път в литературното събитие на годината. След “Естествен роман” – 1999 година, сега “И други разкази” продължават писането на историята на съвременната ни най-нова литература. Която литература се прости завинаги със Станислав Стратиев. Ненадейно ни напусна големият драматург и писател - човекът, съчетал жизнеността на хумора си с тъгата на иронията. Остави ни създаденото през годините... и едно томче, наречено “Вавилонски хроники”. Последният негов дар за нас. Приемаме го с благодарност, преклонение и тъга.

Наред с всичко друго, раждането символизира и живота в неговата безкрайност. Веднъж родено на този свят, всяко същество започва своя дълъг и единствен път през времето. Така и отиващата си година се претворява в нова. Дори ни очаква едно знамение. Понеделнишкият първи януари ражда много нови начала. Новата седмица, месец, година, век, първия ден на третото хилядолетие. Защо ли, на нас се пада честта, или може би бремето и отговорността, да направим първата крачка към нещо толкова неизвестно и необятно. Едно е сигурно, без поуките от последните хиляда години и без малко оптимизъм, тази крачка ще е трудна и непосилна. Нека я направим, спомняйки си за Сизиф, който все още там някъде, се бори със своя камък-съдба.