"Невидимите дипломи" - Академично слово за Деня на народните будители пред випускниците на НБУ

Уважаеми колеги, драги випускници,
За мен е чест да говоря пред вас, но също така изпитвам известна неловкост, заставайки тук, и искам да я споделя.
От една страна, тя е лесно обяснима, тъй като академичното не е моя тога, макар че се се чувствам съпричастен като един от съоснователите на Департамент “Нова българистика”, като човек влизал и преподавал в тукашните зали, като редактор в един литературен вестник, който винаги е бил и сега е тясно свързан с този университет.

От друга страна, струва ми се, това лично притеснение е част от едно по-общо разколебаване и неловкост, когато трябва да съчетаем частно и публично. Да излезем от всекидневието на вчера и да прекрачим в празничното днес, съзнавайки, че утре отново ще влезем в онзиденшното работно всекидневие.
Известно противоречие и разколебаване има дори във факта, че текстът, който днес (29 октомври, бел.ред.) произнасям от катедрата на тази празнична аула, е писан в самотата и частното всекидневно битие на едни непразнични дни, на един непубличен персонален компютър.
Разбира се, професионалните производители на слова, политици и реторици, не тематизират това частно-публично раздвояване. Те имат зад себи си здравата традиция на модела, клишето, подходящата фраза и пр.
Но тъй като се намираме в едно академично пространство, където по презумпция усъмняването, рефлексията, разнообразието и многозначността на света са част от знанието, струва ми се подходящо да останем още малко в една здравословна несигурност.

Затова, Дами и Господа, драги випускници, днес, в навечерието на Деня на народните будители и връчването на дипломите на завършилите студенти, нека помислим върху усета ни за празничност.
Сигурен съм, че у всички нас в тази зала усещането за празник има неяснота и убегливост, има известно съмнение.
И бързам да кажа, че това ми се струва нормално и в известна степен хубаво. Никой празник днес не е самоочевиден, безвъпросен и подразбиращ се от самосебе си. Още по-малко този, който се опитваме да върнем след едно дълго прекъсване.
(А по въпроса защо е наложена забраната върху този празник, защо той е прекъснат, напълно споделям двете хипотези на М. Неделчев от академичното му слово тук преди няколко години.)

Уважаеми колеги,
Денят на народните будители е един бавен празник. За разлика от много други наши празници, той не е честване на конкретен кратковременен акт, не е рожденна дата на национален герой, нито дата на героична смърт, не е дата на освобождение или съединение. Няма я тук екстатиката на тържествената заря-проверка, на второюнската сирена. Невъзможен е карнавалът на пресъздаването на батални исторически сцени който сме свикнали да гледаме около 3 март или Деня на априлското въстание. Няма го дори черешовото топче и бурно-краткото пиянство на един народ.
При учредяването през 1922 година на Деня на будителите, в постановлението изрично са записани в една дълга сакрална верига имената на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, д-р Петър Берон, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, братя Миладинови, Георги Сава Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Левски, Караджата, Петко Рачов Славейков, Иван Вазов.
Като предвидливо е оставено място за “и мнозина още големи и малки строители на нашето Възраждане и Освобождение… както и културни дейци след Освобождението”.

Ако поставим началната точка при Паисий в тази отворена хронологическа верига, ще видим, че става дума за траене над 3 века. И в това този празник ми се струва някак различен и хубав, в празнуването на една бавност и траене, на една дълга непрекъсваема редица от имена, която библейски може да бъде изречена и така: Ден на Паисий, който роди Софроний, който роди Берон… и така до наши дни.

Но кой в наши дни би се осмелил да застане в този свещен ред. Като че ли най-лесният отговор на глупавия журналистически въпрос кои са днешните будители, е - българските интелектуалци.
На едно място Фуко казва: Думата “интелектуалец” ми се струва странна. Лично аз никога никакви интелектуалци не съм срещал. Срещал съм хора, които пишат романи, други, които лекуват болни… Срещал съм хора, които преподават или рисуват и хора, за които така и не разбрах, какво всъщност правят. Но интелектуалци никога.
От друга страна, съм срещал много хора, които говорят за интелектуалеца. И като ги слушах, добих известна представа как трябва да изглежда този звяр. Виновен е почти за всичко: за това, че говори на висок глас и че мълчи, за това, че не прави нищо и че се бърка във всичко…
Накратко “интелектуалецът” е готов материал за решение, присъда, затваряне, изключване…

Позволих си този по-дълъг цитат, защото го намирам за едно от най-точните и остроумни определения на манипулациите около понятието интелектуалец. Манипулации, които 45 години у нас бяха запазена марка на една партия, а после ги усвоиха и всички останали.
Честно е да кажем обаче, че т.нар. интелектуалец до голяма степен сам е виновен за своята незавидна участ. Но точно тук ми се ще да припомня и един светъл български пример.

Когато Стоян Михайловски, авторът не само на българския всеучилищен химн за Кирил и Методий, но и на много политически сатири, басни, на разголващата “Книга за българския народ”, сегиз-тогиз получавал покани от двора на Фердинанд за балове и други светски мероприятия, той постъпвал неизменно по един и същи начин.
Помолвал приносителя на официалната покана да изчака малко, вземал писалката си и с красив почерк изписвал в горния ляв ъгъл “Не щъ”. След което любезно изпращал разносвача с така сложената “резолюция”.

Това “Не щъ” е нещото, което осезателно липсва като позиция, като императив сред българските елити.
Драги випускници, пожелавам ви да умеете да казвате това Стоян-Михайловско “Не щъ” на много от изкусителните и съмнителни предложения, които тепърва предстои да получавате.
После човек наистина се чувства по-добре. Защото отказът възпитава вкус.
А личното ми мнение е, че точно покваряването на вкуса е най-големият ни проблем, най-лошото, което ни се е случило през този половин век зад нас. Казвам това и отново се улавям в разколебаване.

Адекватно ли е днес, през 2004, пред хора, които сега са на двайсет и нещо, интернет-чат-sms-поколение и т.н. да илюстрирам с примери от други времена и изобщо да говоря за будители.
Нали самата дума “будител” в своята етимология предполага събуждане, будене, т.е. самата тя буди представа за буквален и метафоричен мрак, тъмнина и заспалост.
Къде сега мрак, със свещ да го търсиш. Нали основният ни плач днес е от давенето в информация, от уморителната достъпност на всичко и всички, от всевиждащото око на медиите, от прекалената публичност и осветеност.
Така е, но тъкмо затова днес е сто пъти по-трудно и сто пъти по-важно да запазиш окото, ухото, мисълта си будни в един вечно буден свят.

И ако в тази непосилна лекота, в която пребиваваме, Академията, в частност този унивеситет, ни е научил на три важни неща, дал ни е три невидими дипломи, значи си е струвало. За мен тези три дипломи, които трябва да получим, по-скоро даже сами да си вземем от днешната Академия, са за любопитството, смисъла и вкуса.

Любопитство, въпреки информацията, въпреки разомагьосващата достъпност на знанието. Любопитство към света и града, към голямото и малкото, към онова, което е невидимо, защото е постоянно пред очите ни, към всекидневното – най-трудното любопитство.
Оттук до смисъла има само една крачка. Намирането на смисъл и мотивация е и ще бъде един от най-големите проблеми за нас - от смисъла на частното ни битие в един бързо летлив и ликвиден свят до смислеността на общото ни живеене тук и сега. За да не бъдем просто “шепа хора под празно небе” (по Яворов).
И третата невидима диплома е тази за “силата на вкуса”. Няма да се уморя да цитирам едноименното стихотворение на Збигнев Херберт по този повод. Позоволете ми да припомня финала.

“Съвсем не се искаше прекалено силен характер
имахме частица от необходимата храброст
но всъщност всичко това бе само въпрос на вкус
да на вкус
който те задължава да си излезеш да направиш гримаса
да не спестиш подигравката
дори ако затова трябваше да падне
безценния капител на тялото
главата”

Разбира се, това стихотворение е писано за друго време, което и ние познаваме, но може ли някой да каже, че то не важи днес, тук и сега. И че онова “Не щъ” на стария Михайловски (от още по-друго време) не казва същото в своята лапидарна категоричност. Твърдя, че всичко това има проста връзка с иначе високо и далечно звучащата ни дума - будител.

Скъпи випускници, пожелавам ви да отнесете оттук любопитство, смисъл и вкус.

Дами и Господа,
За мен този ден остава свързан с езика - с риск да приближа опасно тази дата до един друг голям празник, да я превърна в “някакъв есенен, унил 24-и май” по думите на Иван Еленков от прекрасния му текст върху историята на Деня на будителите.

Зад този език, който сега несръчно упражнявам, стои една невидима работилница, в която майстори са били изброените по-горе Паисий, Софроний, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, братя Миладинови, Раковски, Каравелов, Ботев, Славейков, Вазов.
В тази невидима работилница на езика са и анонимните преписвачи, пътуващи монаси, спомоществователи и читатели.
В нея, дами и господа, сме и самите ние, с всичките ни кирилици и латиници, мейли и sms-и (днешните наши приписки). И в това, за мен, има повече отговорност и съпричастност с българското, отколкото във всичкия евтин патриотизъм около трите морета на България, Никифоровата кратуна и непрежалимата Македония.

Простете за отклонението, но понеже всеки национален празник повдига задължителния травматичен въпрос за гордеенето да си българин, искам да споделя нещо.
Преди година ме поканиха да коментирам едно социологическо проучване, правено само сред млади хора, читатели на популярно младежко лайфстайл списание.
На въпроса “гордеете ли се, че сте българин” около 70 процента отговаряха категорично с “да”. На обратния въпрос, “срамувате ли се, че сте българин”, почти същите 70 процента отново категорично отговаряха с “да”.
Значи с единия крак тези хора бяха гордо стъпили в славното героично минало, нейде до Второто българско царство, а с другия газеха в днешния срам.
Представете си това шизофренно разцепване, това кралимарковско разкрачване между краен срам и крайна гордост. Как се живее така, как се крачи?
Можеш ли да сърфираш в интернет, като в едната си ръка вееш байряка на гордостта, а в другата стискаш калпака на срама си. Защото, пак казвам, това бяха млади хора, между 18 и 25.
Помислих си тогава, че единственото, от което се нуждая, е спокойствието да съм българин. Към многото пожелания, които ще получите в този ден, драги випускници, нека прибавя и това, за спокойствието, че сте българи.

Затварям тази скоба и завършвам с езика.
Когато през май 1651 г. в Рим излиза “Абагар” на Филип Станиславов, първата печатна книга на новобългарски, пет големи листа от тънка и груба италианска хартия – тя е едновременно книга, амулет, муска.
В послесловието Филип Станиславов е изписал, че тази книга се дарява на българския народ да се носи “наместо свети мощи”.

Светите мощи на езика.
Триста години по-късно, когато през 1944-45 година, когато дядо ми трябвало да се бие нейде из унгарските блата, винаги носел в джоба на шинела си едно писмо от къщи с първите криво изписани думи от неговия син, моя баща. Кълнеше се, че благодарение на този амулет оцелял.
Върнал се от фронта с цели дванайсет унгарски думи.
Помни ги и днес – обикновени думи за обикновени неща – хляб, вино, вода, благодаря, сбогом…

Когато днес, през октомври 2004 година, искам да кажа пред вас няколко думи за езика, за да избягам от притеснението на празничното говорене, се сещам тъкмо за горните две истории.

Дами и Господа, дори да сме най-големите скептици и ироници, модернисти и постмодернисти, докато пишем и четем, докато говорим помежду си, дори без да си даваме сметка, ние упражняваме чудото на езика. Езикът, събуден от тези, които честваме днес.

Честит празник на всички!