На път сме да се окажем в пълно объркване и неведение що се отнася до това, което става “със” и “във” воинския ни колектив в Кербала. Дори може да се стигне до ситуацията, че с някои свои необмислени и малко абсурдни действия батальонът ни е на път да “произведе” леко негативни отношения спрямо себе си.
Още повече, че обществеността ни е почти готова за това.

През последните 2-3 дни станахме свидетели на една епистоларна драма, която би заинтригувала и най-взискателния литературен историк.

Котгингентът ни от Кербала “засипа” военното министерство с факсове, като най-интересното е, че всеки следващ опровергаваше предходния. Още по-притеснителното е, че ставаше дума за пари – и то за немалко пари.

Тъкмо бяхме повярвали на понятия като “воински дълг”, “отечество“,“служба под знамената на родината“ и пр., когато това е на път да стане на “пух и прах”, оказвайки се, че “всичко е пари”.
Не че така получилата се сентенция е погрешна, но все пак си мислехме, че в иракската мисия “не всичко е пари”.

Разбира се не можем да не отчетем и немалката вина на военните ни и държавни ръководители за така създалата се конфузна ситуация.
Само трябва да припомним, как през лятото на 2003 година, когато “се наливаха основите” на участието ни в коалиционните сили в Ирак, отвсякъде се чуваше само едно – българският участък е най-лекият, там война няма, там има дружелюбни шиити, които ни чакат с хляб и сол и т.н., и т.н. Ще рече човек, че конфликтът и по няколкото загинали американски войници дневно, се случваше на Луната или Марс – на милиони километри от древния град Вавилон и Кербала.

Мoже и да се предположи, че на фона на тези уверения са договорени и първоначалните суми – доста по-малки от това, за което се говори в момента.
Разбира се само седмица-две, след като нашите се запознаха и усетиха “леката” обстановка в Кербала, станаха ясни фантасмагориите, които ни бяха представени преди заминаването на батальона.

Сега обаче продължават нелогичните действия и от двете страни. Едната иска чрез сърцераздирателни факсове увеличаване на заплащането, като само 24 часа по-късно, също толкова сърцераздирателно се извинява за по-ранните си писания.

Тук – за да сме справедливи, можем да приемем, че щом първият факс, с който се искат въпросните 100 евро на ден, е подписан от 260 воини, то вторият, с който се поднасят извинения и се отказват от исканията, е подписан от другите 200 души. Но както и да го тълкуваме – ситуацията си е съвсем объркваща.

Другата страна пък – министерската, първо казва, че 80-те долара на ден, гласувани от кабинета, са предела на възможностите, а после изведнъж министър Свинаров заяви, че исканията на воините ни за повече пари не могат да се изпълнят, защото дошли не навреме. Сиреч – ако бяха пристигнали по-навреме (не се знае кога) то те биха били изпълнени.

Каквото и да си говорим обаче, не можем да не отчетем за “горчивия привкус”, който остава в българската общественост, случила се ще не ще свидетел на тези “финансови преговори”.
И ако някой запита, абе това армия ли е или общо събрание на някое акционерно дружество, никак не е ясно какво трябва да му се отговори.

Остава “успокоението”, че иракската криза ще е доста продължителна и ще имаме време и възможности с предстоящите N-брой контингенти, които ще изпратим там, да отработим и изгладим всичко.