Като Пилат Понтийски Георги Петканов си изми ръцете и отсече – законодателят да му мисли, какви ги е вършил, МВР - цялото в бяло.

Блестящ юрист от предминистерския си период, министърът извади всички необходими членове, алинеи и параграфи, за да защити тезата, че разсекретяването на архивите на бившите комунистически служби върви по план.
Но заради законовите спънки - докато се отворят всички досиета, жив агент на Държавна сигурност няма да остане.

Премиерът Сакскобургготски подходи към проблема от друг ъгъл. Сам по себе си високоморален и богобоязлив човек, той отправи апел към съвестта на доносниците, като не пропусна да им напомни, че когато съвест няма, има съответните органи.

За да се изправят нещата, както има обичая да казва премиерът-цар, трябва да сме наясно с едно: на кого след 15 години му пука кой срещу кого е доносничил, кой на каква кауза е служил, кой срещу колко е продал душата си.

Бегъл поглед назад показва, че вече три петилетки доносниците чудничко си живеят на всички етажи и нива, на всевъзможни дребни и по-едри длъжности, на всички власти у нас. Добре си живеят и, вервайте г-н премиер, съвестта не ги мъчи. Те съвест нямат.

Охулени, отхвърлени, обидени - един по един си отиват от този свят честните и самоотвержени служители - за които работата в службите бе дълг, чест, призвание.
За които служенето на България и на нейната сигурност, не на партийната върхушка, както се опиват да ни убеждават, бе цел и мисия.
След 15 години е много късно да теглим чертата между тези две категории. Много е късно да се опитваме да разберем истината. Кой разбрал – разбрал.
Късно е да съдим виновните, да реабилитираме невинните, да упрекваме безразличните.

Досиетата днес не са дори оръжие в предизборната борба. Те са просто капан за наивници. Защото всеки мислещ човек помни, че винаги когато е правен опит за проникване в тайните на ДС, оттам са излизали само компромати, безпочвени инсинуации, изливала се е помия. Не истина.

Всеки мислещ човек знае, че няма политическа сила, която да има интерес от разсекретяването на досиетата.
За да не се налага да се разделя с част от партийния си елит. За да не си разваля имиджа, че ние сме добри, а всички останали – маскари. Маскари има навсякъде.
Самите те вече са позабравили подличките си дела, та, както отбеляза Петканов, им се налага да надничат в архива, за да си спомнят срещу кого и какво са доносничали.
Какво да се прави – съвест няма, а паметта е къса.

Може би наистина вече трябва да затворим тази страница, без да сме я прочели докрай.
Бивши палачи и бивши жертви, бивши доносници и бивши оклеветени отдавна станаха единомишленици и съпартийци.
Те сключиха своето лично национално помирение в името на интереса, в името на властта.