"Приятелският огън" - потреби, употреби, злоупотреби

Новината за смъртта на осмия български рейнджър в Ирак разкри за пореден път една отвратителна страна на българския политически живот.

За майка си, за баща си, за сестра си загиналото момче ще остане завинаги техният син и брат Гърди. Когото до края на живота си няма да забравят. От чиито снимки ще бършат нежно прахта. И винаги, когато скръцне селската порта, ще трепва безсмислената надежда, която никога не угасва в душите на хората, които обичат.

За армията той си е кадровият военнослужещ редник Гърдев – личен номер, лично дело: снимка… роден… постъпил на служба… военна специалност… записал се доброволно… заминал… загинал по време на мисия. Произведен посмъртно в звание. Погребан с воински почести. Делото предадено в архив. Случаят забравен. Човекът забравен.

За българските политици обаче той се превърна в удобния повод, позволил им за пореден път да си разменят словесните шамари и плюнки в лицето. Да се обвиняват един друг в некадърност и некомпетентност, в престъпна небрежност.

Управляващите с животинския инстинкт на всички управляващи за оцеляване веднага вдигнаха гарда – те пак са целите в бяло.
Въпреки че зловонието от монолитната сграда на Министерството на отбраната се носи на километри.

Покритата с лаври героична смърт на осем наши момчета в Ирак (след непредвиденото излизане на истината за последния случай лаврите се отменят) не може да прикрие, че контингентите ни нито са оборудвани, нито подготвени за подобни мисии.
Че те всъщност са изпратени не да защитават демокрацията в Ирак. Не да мироопазват, мироподдържат или каквото друго се сетите.

Те са изпратени като кървав данък, доказващ българската преданост към северноатлантическото братство.
По-точно – към Съединените щати.

Тук идва логичният въпрос: Защо България винаги се нарежда сред най-верноподаните участници в “коалицията на съгласните”?
Защо поне веднъж хорага, хванали кормилото на тази държава, не са сред несъгласните (ако използваме езикови термини – “гласните”)? Защо българският глас продължава да бъде ехо на чужди гласове? И да сме по католици от папата? Дори с цената на нечий живот?

Опозицията с инстинкта на хищник, надушил болното животно в стадото, лесната мишена, слабата плячка, за пореден път се втурна в атака.
Забравяйки, че греховете им към тази войска, чиято съдба днес оплакват, не са по-малко.
И на левите, и на десните, и на т.нар. център.

Че безсмислените жертви – и то в мирно време – при тях също не бяха изолирано явление. Че те също така не мислеха за живота и здравето на редниците, сержантите, офицерите.
Мислеха единствено за своята пъпна връзка с властта, гарантирана от услужливо замазване на факти, потулване на истини, обслужване на чужди интереси.

На паметника на Околовръстното шосе - малко след Филиповци, всяка година през август ходят само майките с черни забрадки, господа.
Но и тогава гибелта на 14-те войничета бе употребена.
Помните ли, че и тогава върху нея най-цинично се упражнявахте в парламентарна ригорика?
Днес жертвите също са забравени. Както много други преди тях и, за жалост, много други след тях.

Сред хаоса на безсмислени въпроси и налудничави отговори за повредения от дупка на пътя GPS, за некачествените бронежилетки, за бойния устав на пехотата, за пренебрегнатата координация със съюзниците, за укриването на информация и щадящия изнервеното общество ред за поднасяне на нелицеприятната истина, с мълчание бяха подминати най-съществените въпроси, бяха спестени невъзможните отговори.

Какво, по дяволите, правят тези момчета в Ирак? На целия свят вече е пределно ясно, че САЩ не носят мир на тази държава.
Че под благовидния предлог “износ на демокрация” за пореден път се нарушава суверенитетът на една независима страна.
Че щатските командоси са обикновени окупатори, които все по-остро усещат, че не са желани там.

Както през последните петдесетина години не са желани на пет континента от Виетнам до Гранада, от Руанда, Никарагуа и Афганистан.

Помните ли десетилетното противостояние на древната афганска земя – двете велики империи СССР и САЩ в битка за своя модел на демокрация.
Първата загуби, втората спечели.

И докара на власт в Кабул режима на талибаните, в сравнение с който и екзекутираният от руснаците Амин, и тяхната марионетка Бабрак Кармал, и обесеният по-късно Наджибула можеха да претендират, че са по-демократи и от президента на Щатите.

Когато след американските автомати и танкове в Багдад влязат аятоласите и моллите – за оценка на историческия опит вече ще е късно. Но това са проблеми на Вашингтон.

Но защо ние сме там? Защо Гърди напусна родното си село, за което половин България не бе и чувала, и стана войник?
Защо доброволно отиде в Дивания, въпреки че се страхуваше да не повтори съдбата на онези от Кербала?
Кой е виновен, че тези обикновенни български момчета заминаха за чужда страна, за да бъдат убивани? И за да убиват?

Всички знаем отговорите.
Но честно би било виновните за този шестнайсетгодишен български хаос да отворят устата си и да кажат истината.
Само истината и цялата истина. Наслушахме се на хвалби от тези, които са на власт, на обвинения от тези, които не са.

Те знаят, че утре палачинката се обръща. Като в театър на абсурда ролите се сменят. Но репликите остават същите.
Същото остава и блатото, през което уверено крачим към светлото бъдеще. Слава богу, вече не затъваме до шия. Но и излизане няма…

Висш военен си позволи да нарече последната трагедия на българския батальон на пътя Тампа случайност.
Мисля, че спокойно може да си скъса пагоните и да отиде да пасе крави.

Защото тази случайност на война е ежедневие.
И всеки, тръгнал на война, го знае

. Но когато някой падне на бойното поле за род и отечество – това е подвиг. Когато бъде застрелян като куче в крайпътна канавка от своите съюзници – това е нелепост.

Всъщност безименният американец, отбраняващ радиорелейката, само натисна спусъка в онзи фатален миг на тази толкова често срещана на война случайност.

“Приятелският огън”, отнел живота на редник Гърди Гърдев, дойде отдругаде.
От българския парламент, от българското правителство, от партийните централи. От удобните кабинети на всички, които безсмислено го изпратиха на смърт.

Време е на това безсмислие да се сложи край. Време е приятелският огън срещу българският народ да спре.
Приятелският огън в здравеопазването, в образованието, в тютюнопреработвателния отрасъл, в отбраната и сигурността.
Време е. Защото един ден българският народ може да отговори на огъня. И тогава…