Първият от скандалите, за които тепърва ще научаваме от репортерите, преследващи демонстрантите по улиците на България, се случи вчера във Варна. И там улицата крещеше. Но и там тя не разбра, че вече е осиротяла. - пише Еми Барух в коментар за Дойче веле:

Опитът за избор на легитимен комитет, който да оглави протеста, да представлява множеството и да участва в онзи нероден все още национален граждански парламент, скара присъстващите групи във Варна. Хората се разделиха на автентични протестиращи и на имитатори. Първите обвиниха вторите, че са провокатори, изпратени от тимаджиите. И изборът беше бойкотиран.

За варненци не е трудно да направят разлика между оригинала и фалшификата (хората се познават; тюлените от ТИМ, спечелили престижното първо място сред лидерите на организираната престъпност в България (според Уикилийкс), са добре известни; известен е и антуражът им). Въпреки това този инцидент поставя един много важен въпрос по отношение на протестите в цялата страна: къде е онази неправителствена организация, онова представителство на гражданите, което е разпознато от множеството, което има своя биография и е в състояние да артикулира исканията на хората по разбираем начин и същевременно грамотно, цивилизовано, с висок рационален коефициент?


Когато крясъкът заглушава смисъла

В тези изключително напрегнати за страната моменти, когато улицата крещи, но крясъкът заглушава смисъла, нека се огледаме: къде са онези граждански структури, които познават натрупания гняв на хората, които са картотекирали болезнените пластове на мизерята на днешното българско население и могат да подредят йерархията на гнева, изкарал мъже, жени и деца на улицата?

Къде са неправителствените организации, които притежават необходимата експертиза, които умеят да общуват с различните поколения и които са в състояние да се превърнат в довереници на хората, в умни посредници между тях и политическите лидери? Къде са?

Тяхното отсъствие (особено сега!) - което само по себе си е диагноза за състоянието на гражданското общество в България - е предпоставка както за ситуационна поява на неподготвени ентусиасти, така и за сръчна маскировка на дегизирани провокатори и имплантирани шмекери. (Вчера в столицата един бял бус, собственост на футболния фен-клуб на ЦСКА, вееше националното знаме и обслужваше както митинга на протестиращите срещу ГЕРБ, така и митинга в подкрепа на Бойко Борисов. Такива опити бяха регистрирани не само в София.)

Улицата иска нейният глас да бъде чут. Но засега тя чува само какофонията на обърканото си ехо, което се връща изкривено от насочените отражатели, неясно, противоречиво и неубедително. Автентично е само отчаянието. Всичко останало, което марширува под ритъма на лишени от оригиналност футболни скандирания, навява предимно жал и усещане за безпомощност: национализация на ЕРП, евтин ток, отнемане на лицензи, повишаване на доходите, договаряне на инфлационен индекс, премахване на монополите... И по-нататък - цялостна промяна на политическата система, отзоваване на депутатите, намаляване на техния брой, увеличаване на техния брой, Велико народно събрание, премахване на партиите, създаване на граждански парламент...


Голямото безсилие

Възбудена от силата си, улицата не иска да знае кое е възможно и кое - не. И не вярва на персоните, които й говорят на политически. А къде са другите? Тяхното отсъствие, тяхното безсилие е също резултат от политическото завещание на Бойко Борисов. (Изключвам еколозите, които запазиха своя профил, своя характер, своя хъс и своята харизма.) Безумната узурпация на целия инструментариум на публичната власт смаза опитите за конструктивен диалог между агентите на гражданското общество и управляващите. Улицата осиротя.

Опиянени от имагинерната идея за социална справедливост, от измамното усещане за общност, хората и утре ще продължават да търсят правилните формулировки на своите искания. Само че времето няма да им стигне. А това ще доведе до опасност от подмяна на гражданската квота на предстоящите консултации.