Защо!

Е, пусти откъм камери, репортерки и микрофони. Иначе постоянните клиенти на Темида и техните конвоиращи си бяха там.
И съдиите, и прокурорите, и адвокатите.

Сред тази човешка гмеж – и две момчета, очакващи строгата и справедлива десница на закона да се стовари на рамото им.

Нормални момчета – Владимир и Стефан.
И ако с нещо са нарушили закона, вярвам, биха приели своята участ с подобаващо достойнство.
Както всъщност приемат и всичко, което се случва с тях от злополучната нощ на 11 ноември.

Но каква "строга, но справедлива присъда" могат да очакват двамата, след като за пет денонощия те се сблъскаха с целия абсурд на българското правораздаване.
С целия ужас на полицейския произвол.
С цялото безсилие на обикновения човек пред Системата (повярвайте, тук не влагам нищо от Оруел и 1984).

Системата, която е над закона. В която овластеният може да си позволи да прекрачи границите на позволеното, да пречупи човешка съдба, да си играе с нея.
Не защото има някакъв интерес. Не. Просто защото някой му е дал червена тога. Защото има власт. И над него няма контрол.

Същата тази система, която в една нелепа ситуация изправи също толкова обикновените полицаи срещу беззащитните деца – почти техни връстници.
Системата, която успя да им внуши, че значката, палката и пистолетът те правят нещо “по” от другите. Дават ти свръхпривилегии. Имунитет. Надзаконност.

Тук е възможен един-единствен коментар: страшно е.

Само че на петия ден интересът на медиите към съдбите на Владимир и Стефан секна. Те не са от “Атака”. Не са екстремисти. Не са терористи. Не са интересни.

Също толкова забравени останаха и другите участници в историята - c избелелите си униформи, опънати нерви и спрени отпуски покрай операция “Респект”.

Случаят обаче активизира други.
На опашката за евтината слава на правозащитници успяха да се наредят партийци, чиито имена залязваха във времена, в които нашите двама обвиняеми са ходели прави под масата, партии, чийто електорат е по-малък от пътниците в трамвай №14 по Задушница, националисти, които биха защитили и Джак Изкормвача, ако им уреди място на вестникарските страници.

Странно, в мълчание по случая потънаха Демократите за силна България, които не пропускат да ухапят или поне да полаят управляващите.
Мълчаха и партията със затихващи функции СДС, и ВМРО – съпричастни към каузата на задържаните, между другото, и маргинализиращият се Народен съюз (български).

В потока излияния по случая останаха встрани и обикновените, човешки въпроси.
Защо двама млади интелигентни хора могат да се превърнат в жертва (или да предизвикат, не го изключвам) на полицейско насилие.
Може ли в едно бързо полицейско производство по един наглед простичък случай да бъдат допуснати толкова процесуални неточности, че да стигнат за учебник как не бива да се води разследване.

Може ли един прокурор да постанови нови 24 часа арест след изтичането на 72-часовата мярка (единствена в правомощията му), и то със знанието на съдията по делото.

Може ли на двама 23-годишни младежи в гладна стачка от четири дни да бъде отказвана вода в продължение на часове, и то в сградата на съда. Където на входа ни посреща статуята на Темида.

Вярно, че в Софийски градски съд тя, противно на общоприетото, е без превръзка на очите и без меч. Само с кантарче. Защо ли?

И още: може ли един вътрешен министър да награди свои подчинени, минути след като към тях в съдебна зала са отправени обвинения (записани в протокола) за неправомерна употреба на сила и нарушаване на човешките права на задържани.

Или това е онова, което преди седмици същият министър имаше предвид, обявявайки, че ще подкрепи всеки полицай, който прилага закона - “дори на ръба на закона”.

Но ръбът на закона е остър. И на него може да се пореже всеки.
От неопитните младежи, които се опитват да отстоят своите граждански позиции, дори с цената на няколко полицейски кубинки в главата.

От полицаите, които с цената на погазването на човешките права се опитват да заработят поредната нашивка на обезценените в обществените очи пагони.

От прокурора, който си мисли, че законът е писан единствено за тези, които обвинява, но него никога няма да го стигне.

От репортерите, които често в името на новината се плъзгат по повърхността и никога не достигат до същината.

До министъра. Който е по-времeнно на креслото си и от репортера, и от полицая, и от прокурора.
Неизмеримо по-временен от тези млади момчета и от техния ентусиазъм.

Зящото ако това премеждие не ги убие като личности, то ще ги направи по-силни.