Критичното внимание върху ролята на Турция в делата на НАТО се засили през последната седмица. Повод за това бе информацията на Reuters, че Анкара се е застъпила за смекчаване на изявлението на държавите членки на Алианса спрямо казуса с принудително отклонения пътнически самолет над въздушното пространство над Беларус. Според журналистите от международната информационна агенция именно позицията на Турция е била основната причина НАТО да не отчете позицията на Полша и прибалтиските държави, които традиционно се застъпват за използването на по-остър език и мерки срещу Беларус и Руската Федерация като основен партньор на режима на Александър Лукашенко.

Това поведение на Турция, имащо смекчаващ спрямо Русия характер, в рамките на НАТО, не е изключение, посочват вътрешни на Алианса източници пред други медии. Според тях Анкара се е застъпила за по-мек език спрямо Москва и миналия месец, когато чешките власти експулсираха 18 руски дипломата покрай обвинението на Прага, че московските служби стоят зад взривовете на склад за боеприпаси през 2014-та година на територията на централноевропейската държава.

Подобни индикации, появяващи се в медиите, съответстват на поведението на Турция през последните години. Турският президент Реджеп Таийп Ердоган има устойчив канал за комуникация с руския си колега Владимир Путин, а Анкара не желае отношенията й с Москва да бъдат редуцирани до това да са просто рефлекс и функция на политиката на НАТО спрямо Руската Федерация. Последното произтича от това, че Русия е реалност, с която Турция трябва да се сблъсква много по-интензивно и често, отколкото болшинството от държавите членки на НАТО (в Сирия, Либия, Кавказ, Черно море, Централна Азия).

Но ролята на Анкара като потенциален фактор за смекчаване на политиката (или поне реториката) на НАТО спрямо Москва е само половината от историята. Другата е, че водената от Турция външна политика се реализира не само за сметка на отношенията между Анкара и конкретни държави-членки на НАТО (като Гърция, отскоро САЩ и Франция), но и на тези между турската и руската страна.

Така например, в края на миналата седмица стана ясно, че Анкара ще продаде на Полша 24 бойна дрона Bayraktar TB2. По този начин Варшава се превръща не само в първата столица на натовска държава, която закупува турския безпилотен летателен апарат, но и втората такава от Люблинския триъгълник, която включва във въоръжените си сили Bayraktar TB2 (след Украйна). Самият Люблински триъгълник, иницииран през 2020-та година и включващ Литва, Полша и Украйна, стъпва на Люблинската уния от XVI-ти век, но също така представлява и основна ос в полската концепция за Интермариум или Междуморието (което трябва да свърже Балтийско, Черно и Адриатическо море). Като такъв, Люблинският триъгълник си е концепция с антируска ориентация, поставяща особен акцент върху интеграцията на Украйна в евро-атлантическите структури.

По обективни причини Варшава и Киев са чувствителни невралгични точки за Руската Федерация. Поради това и тази седмица руският външен министър Сергей Лавров използва едно свое интервю, за да предупреди, не за първи път, Турция да не разпалва украинските "военни сантименти". Повод за това изказване е засилващото се сътрудничество между Анкара и Киев в отбранителните им индустрии, както и подкрепата за Украйна, която Турция отново изрази, този път в контекста на ескалацията на напрежението на украинско-руската граница миналия месец.

Турско-азерските отношения също продължават да се задълбочават, от военен до икономически аспект. При това основно за сметката на тези между Москва и Баку: колкото повече се увеличава азерският природен газ във вноса на Турция, толкова повече намалява този от Русия. Анкара увеличава тежестта си като военен партньор и бенифициент на отбранителните разходи на Баку. Именно въоръжението на азербайджанските сили с турския дрон Bayraktar TB2 бе една от причините, поради които статуквото в Южен Кавказ бе променено в последния епизод от протяжния конфликт за Нагарни Карабах между Азербайджан и Армения.

С Турция продължава да бъде свързана и основната пътна и енергийна инфраструктура на Грузия (железопътният път Баку - Тбилиси - Карс, петролопроводът Баку - Тбилиси - Джейхан и газопроводът Баку - Тбилиси - Ерзурум), чрез която страната може да "диша", иначе притисната от обемистото руско тяло на север.

С оста Турция - Азербайджан - Туркменистан пък се асоциират надеждите на ЕС да получава природен газ и от Централна Азия (чрез Южния газов коридор). Турската концепция за Среден коридор, развиващ се от изток на запад, остава и основната конкурентна идея на Международния транспортен коридор Север - Юг, минаващ през Иран и Русия.

В Сирия и Либия, разбира се, Анкара и Москва също имат алтернативни интереси. А летният сезон в Турция ще претърпи сериозни щети, ако забраната за полети от Руската Федерация остане в сила (официално, тя е наложена покрай ситуацията с Ковид - 19 в Турция, но неофициално става дума за реакцията на Москва срещу твърдата подкрепа на Анкара за Киев). Или с други думи: Руската Федерация е наясно с това, което прави Турция, и не се колебае да я санкционира (най-сериозните наказателни мерки срещу страната бяха наложени след свалянето на руския изтребител Су-24 на сирийско-турската граница през 2015-та година).

Всичко това идва да покаже няколко неща.

Един път, поведението на Турция в регионалните процеси бива възприемано като провокативно далеч не само от ЕС и НАТО, но и от Русия. Разбира се, налице е ключова разлика: като държава-членка на Алианса, очакванията от Турция са по-високи в НАТО. За разлика от НАТО, Москва просто няма какво да губи в отношенията си с Анкара. Напротив, може само да спечели. Тук дори не става дума за сглобяването на някакъв руско-турски алианс (въпреки редица сходства между властовите архитектури на двете държави, такъв е труден по много причини), а е достатъчно само да се разхлабят допълнително отношенията на Турция с партньорите й в НАТО. Но последното би било неприятно за Алианса и окончателно за Турция, доколкото Анкара има по-голяма потребност от НАТО, отколкото той от нея.

Втори път, въпреки работния порядък, който са изградили държавните глави на Турция и Русия помежду си, Анкара продължава да мисли Русия като рискова за нейната сигурност константна (политиката е прекалено плитка, за да замени историята). На този фон нещо съвсем различно чуваме и виждаме от френския президент, според когото Москва трябва да бъде фактор в изграждането на европейската сигурност. Турците продължават да "изваждат" Русия, когато пресмятат своите геополитически активи, докато французите, мислейки собствените и европейските си такива, "прибавят" Москва.

Трети път, турските власти се опитват да си извоюват допълнителни опции на външно-политическото действие, а не да заменят един доминиращ партньор с друг (САЩ с Русия). Още повече, че Турция и САЩ няма какво да делят в степента, в която това е случаят между Анкара и Москва във всичките им контактни точки - от Централна Азия през Кавказ до Балканите. Когато трябва да се отчитат интересите на партньори може да е неприятно, но ако трябва да се съобразяваш с тези на конкуренти, то това може да е пагубно. Затова, ако устояването на максимален обем от суверенитет във вземането на външнополитически решения продължава да е приоритет за Анкара, то приобщаването й към евразийси съюзи би било против всякаква логика.

Във всички случаи обаче отношенията между Турция и Русия са такива, че отразяват динамиката на регионалната среда. Последното е допринесло за промяна в концептуализацията на тези отношения между Анкара и Москва. На този фон, ЕС и НАТО все още боравят с остарели представи по отношение на Турция и ролята й в регионалния контекст.