След дискусиите в парламента и подкрепата, която получи по повод на решаването на проблемите в българо-турските отношения и тези на интеграцията на българските граждани с мюсюлманско вероизповедание, Николай Младенов предприе две блиц-визити в Дамаск и Сана, където изигра ролята на парламентьор на ЕС за решаването на вътрешните конфликти в двете арабски държави.

На фона на бунтовете в целия Близък Изток и Северна Африка, явно задачата му е била да се опита да убеди Башар Асад и Али Абдула Салех в безперспективността на въоръженото противопоставяне срещу собствения си народ и обречеността на дълголетните диктатури както в света като цяло, така и конкретно в региона.

Никак не е случайно, че с тази мисия е натоварен именно българският външен министър. Нашата страна е с дългогодишни традиции в отношенията именно със Сирия и Йемен още от времето на Варшавския договор и СИВ. Като най-близо разположена до арабския регион, България играеше ролята на посредник между СССР и другите източноевропейски страни и тези арабски държави, които бяха избрали пътя на така наречената „социалистическа ориентация".

В Източна Европа и самия СССР промените настъпиха преди повече от 20 години. В Арабския свят те едва сега започват. Падането на диктатурите на Хосни Мубарак в Египет и Бен Али в Тунис е само началото. Засега си отидоха именно двамата най-прозападни президенти от Северна Африка, които така или иначе винаги са били принудени да се съобразяват с претенциите на западните си партньори в сферата на демокрацията, правата на човека и свободното слово - макар и в повечето случаи само на думи.

Тези арабски лидери, които навремето демонстрираха открита привързаност към СССР и социалистическия лагер, след неговото разпадане демонстрират удивителна повратливост във външнополитическата си ориентация, като станаха съюзници на САЩ и ЕС.

Във вътрешен план обаче нищо не се е променило. Те са готови да пролеят потоци от кръвта на собствените си народи, само и само да останат на власт. Тоест, добре са научили уроците си от миналото, когато имаха живи примери пред себе си. Един от тях беше „кондукаторът" Николае Чаушеску. До момента обаче нито един от тях изглежда не си дава сметка, че може да го сподели неговата съдба!

Логично е Младенов да бъде изпратен да преговаря именно с Башар Асад и Али Абдула Салех. Сред чужденките, омъжени за сирийци, най-голяма е общността именно на българките. Те си имат в Дамаск своя организация и клуб в Българския Културен Център. И естествено, Република България е най-заинтересована от мирното уреждане на конфликта в Сирия и безкръвното предаване на властта от страна на Арабската Социалистическа Партия „БААС" с последващо демократизиране на политическия живот в тази страна.

От друга страна, именно южно-йеменските студенти бяха най-многочислените сред тези от арабските страни в нашите университети от времето на „социалистическия интернационализъм в действие". И въпреки всички недостатъци на тогавашното българско образование и обществото като цяло, на фона на развитието на Арабския свят в хуманитарно-духовната сфера, социалистическа България си остава един недостижим пример, особено за страна като Йемен, с отчайващо равнище на социално-икономическо развитие.

Така че многобройните йеменци и сирийци, завършили у нас висшето си образование (и най-вече тези от тях, които се задомиха с българки), си остават завинаги нашата „пета колона" в тези две и в останалите арабски и изобщо трето-светски страни! И е логично диалогът на управляващите там с ЕС да минава именно през София!

Въпросът е доколко е подготвен Николай Младенов да се справи с тази нелека задача?

Допреди общо-арабската криза бяхме свидетели на неговите изяви предимно на Балканите, в Европа и зад Атлантика. Сега това предизвикателство пред външния министър и екипа му ще демонстрира истинското ниво на подготовка за такива стратегически мисии.

Предната визита в Ирак включваше и едно недостатъчно премислено посещение в Ербил, което тепърва може да има отрицателни последици, имайки предвид борбата на кюрдите от целия регион за създаване на своя държава и перспективите пред българо-турските и българо-иракските отношения.

Ако сега се усети и най-малкият намек за пряка намеса във вътрешните работи на Дамаск и Сана, резултатите могат да бъдат противоположни на поставените задачи!