"Дали се зора зазори, или се две нощи смесиха?"
Христо Ботев, „Политическа зима"

Отрицателният отговор, даден от целокупния ирландски народ на въпроса за ратификацията на Договора от Лисабон, някак си по естествен начин ме връща към въпроса, зададен от Ботев в гениалния му фейлетон „Политическа зима". „Дали се зора зазори или се две нощи смесиха ?".

Ударът, нанесен от референдума на „Зеления остров" по очакваното задълбочаване на европейската интеграция, за някои хора може и да е равносилен на изгряването на зората на свободата, но от чисто рационална гледна точка, може да се сравни със смесването на поне две нощи, ако не и на повече ...

Ирландското „не" на договора от Лисабон, предизвика неописуема радост в душите на евроскептиците и дълбоко объркване у привържениците на засилването на европейската интеграция.

Радостта на евроскептиците би могла да предизвика и тъга и усмивка - точно в Лисабонския договор за първи път е предвидена ... възможността за напускане на Съюза.

За първи път в историята на ЕС, договор подписан от страните - членки изрично посочва възможността държава-членка да го напусне. Това не попречи на противниците на европейската интеграция в Ирландия да гласуват против Лисабонския договор, а тези извън нея - да се захласват от радост. Всеки човек, запазил малко здрав разум би се запитал, дали няма нещо напълно ирационално в това поведение ?

По своята абсурдност, радостта на ирландските евроскептици може да се сравни с радостта на крайната левица и на анархосиндикалистите във Франция (имам пред вид точно анархосиндикалистите, а не всички френски синдикати), след отрицателния вот на френския референдум за европейската конституция. В нощта на „конституционната катастрофа", всякакви френски общественици, интелектуалци, политолози, социолози и лидери на радикално настроени синдикати се заливаха от въодушевление, че са пресекли пътя на една Конституция, която щяла да „американизира" Европейския съюз.

Други интелектуални водачи на победителите във френския референдум, които не можеха да стигнат до там, за да твърдят, че са пресекли на „американизацията на Европа", с назидателен тон обясняваха, че отрицателният вот е резултат от „либертарианския" и „антисоциален" характер на Конституцията.

Общото между повечето от най-гласовитите проповедници на отрицателния вот във Франция се състоеше в това, че не бяха чели конституционния проект. На тях не им беше и нужно да са си правили подобен труд. За лидерите на застъпниците на гласуването с „НЕ", беше важно да се провали проектът на про-европейските политически елити, на „политическия истаблишмънт", на „глобалистите". Те можеха да отричат европейската конституция с каквито поискат аргументи, защото голяма част от гласувалите на референдума също се бяха информирали за съдържанието на съдбоносния документ от дебатите в различните „ток шоу" предавания по електронните медии.

Вакханалията от възторзи по повод провалянето на „американската", „либертарианска" и „антисоциална" Конституция секна едва, след като се намериха достатъчно сериозни социално ориентирани автори, които от страниците на радикално левия „Льо Монд Дипломатик" обясниха пълната несъстоятелност на подобни етикети.

Отрицателният вот на френския референдум беше триумф на политическата маргиналия, която успя да срути общата кампания за положителен вот, която беше подкрепена едновременно от левия и десния политически център, както и от движението на работодателите (МЕДЕФ).

Кампанията срещу ратификацията на Конституцията във Франция се базираше на фалшиви аргументи и сама по себе си беше ирационална. Усилията на създадения специално за изработването на конституционния текст Конвент да заложи в основата на зоконодателството на ЕС идеята за „Социална Европа", стана жертва на приятелския огън точно на развилнялата се френска крайна левица (троцкисти, анархо-синдикалисти, анти- и алтер- глобалисти), прегърнала се за целта с ... Националния фронт на Жан Мари льо Пен.

Явно и крайно левите, и крайно десните, изпитваха садистичното удоволствие, че са провалили и опозорили личните усилия на един бивш френски президент, еврооптимист и либерал - Валери Жискар д'Естен, председател на конституционния Конвент.

С това политическо упражнение екстремистката политическа маргиналия във Франция, поне за известно време отне палмата на първенството от нашия шоп, който искал не на него да му е добре, а на Вуте да му е зле ...

Може би, ако Валери Жискар д'Естен не беше председател на конституционния Конвент, неговите сънародници от двата крайни фланга на политическата скала, нямаше да бъдат толкова мотивиране и настървени.

На подобен синдром сме свидетели и при сегашния ирландски референдум. Ако френските гласуващи с „не" се самозаблуждаваха, че гласуват срещу един „антисоциален проект", ирландските противници на Лисабонския договор смятаха, че са се противопоставили ефективно на брюкселската бюрокрация.

"Европа трябва да чуе гласа на народа", беше протръбил пред „Асошиейтед прес" ирландският предприемач и лидер на групировката "Либертас" - Диклан Ганли.

Той проведе много активна кампания против Договора от Лисабон, твърдейки, че това е едва ли не библията на най-злокачествената част от европейската бюрокрация.

За да „срине" Договора от Лисабон, Ганли демонизира със сърце и душа "бюрократите в Брюксел", за които той използува баналното, но ефикасно клише, че са „много далеч от безпокойствата на обикновените граждани".

И за Ганли, и за последователите му беше важен самият факт на отхвърлянето на документа, а не толкова политическите последици от това.

"Това е голям ден за ирландската демокрация. Това е демокрацията в действие", опиянява се от успеха на „НЕ" кампанията, лидерът на тази група за политически натиск. Дали обаче отхвърлянето на Лисабонския договор е накърнило с нещо блаженството на бюрокрацията в Брюксел ?

Отговорът е по-скоро отрицателен, като се има пред вид, че отхвърлянето на Лисабонския договор по никакъв начин не засяга сегашния статус на административния елит в Брюксел, но за сметка на това проваля важни демократични реформи в политическото устройство на Европейския съюз.

Отхвърлянето на Лисабонския договор торпилира предвижданото засилване на ролята на Европейския парламент. Избираният пряко от гражданите на ЕС Европейски парламент, щеше да придобие важни нови правомощия във връзка със законодателството на Съюза, неговия бюджет и международните му споразумения.

Лисабонският договор гарантираше, че Европейският парламент ще бъде равностоен на Съвета, представляващ държавите-членки, по отношение на голяма част от законодателството на ЕС.

Противно на филипиките на противниците на Лисабонския договор, той гарантираше и засилване на ролята на националните парламенти. Те щяха да имат повече възможности да участват в работата на ЕС, най-вече благодарение на нов механизъм, гарантиращ много по-стриктното спазване на „принципа на субсидиарността".

Иначе казано, ЕС щеше да се намесва само тогава, когато резултатите при решаването на определен проблем могат да бъдат постигнати по-добре на общоевропейско равнище.

В съчетание със засилването на ролята на пряко избрания от гражданите Европейски парламент, това щеше да повиши демократичността, а и легитимността на функционирането на Европейския съюз.

Противниците на Лисабонския договор упорито отказват да си спомнят и факта, че той дава простор за гражданските политически инициативи.

Според него един милион граждани от известен брой страни членки, щяха да имат възможността да призовават Комисията да внася предложения за нови политики.

По ирония на съдбата въвеждането на инструментите на пряката демокрация в политиката на ниво ЕС, беше „посечено" точно със средствата на същата тази „пряка демокрация". Според Диклан Ганли - „това е демокрацията в действие".

Минирането на дълго лелеяната демократизация на политическите институции и процедури в ЕС по никакъв начин не накърнява положението на така заклеймяваната „брюкселска бюрокрация", защото запазва „статус квото", което обслужва последната изцяло.

Ако е имало злонамерени брюкселски бюрократи, които да са били враждебни към идеята за демократизиране на ЕС - чрез провеждане на институционална реформа в него - те сега се смеят в шепа. Биха се смяли и с глас, но сигурно не искат да правят лошо впечатление ...

Отхвърлянето на Договора от Лисабон е всичко друго, но не и удар по позициите на „всемогъществото" на наднационалната европейска администрация.

То бламира идеята за по-резултатно и ефикасно вземане на решения в ЕС.

Подписаният на 13 декември 2007 г. от лидерите на европейските държави Лисабонски договор, сложи край на продължилите няколко години преговори по институционални въпроси и оформи на хартия историческият компромис, въвеждащ гласуването с квалифицирано мнозинство (познато от Съвета) в нови области от политиката.

От 2014 г. изчисляването на квалифицираното мнозинство щеше да се базира на двойно мнозинство - на страни членки и на брой хора.

Това щеше да осигурява двойната легитимност на решенията в ЕС.

Предвиждаше се двойно мнозинство да бъде постигнато, когато решението е взето от 55% от държавите-членки, представляващи най-малко 65% от населението на ЕС.

Последното на практика премахваше възможността от диктат чрез населението от страна на големите държави, както и на доминиране чрез броя им от страна на малките държави.

Освен поста председател на Европейския съвет, (избиран с мандат от две години и половина), Договорът от Лисабон въвеждаше изключително важната пряка връзка между избора на председател на Комисията и резултатите от европейските избори, по-малък състав на Комисията, както и по-ясни правила за засиленото сътрудничество и финансовите разпоредби.

Интересно дали привържениците на отрицателния отговор на ирландския референдум ще оценят провалянето на въвеждането на пряка връзка между избора на председател на Комисията и резултатите от европейските избори, като „победа на демокрацията".

Договорът от Лисабон трябваше да измени сега действащото „достояние на законодателството" на Европейския съюз и на Европейската общност, без да го заменя.

Той трябваше да осигури на Съюза необходимата законова рамка и инструменти, за да отговори на бъдещите предизвикателства и на исканията на гражданите. Така например, той трябваше да гарантира солидарността между страните членки.

Лисабонският договор постановяваше, че ЕС и страните от него, действат съвместно в дух на солидарност, ако някоя държава-членка стане обект на терористично нападение, или е жертва на природно или предизвикано от човека бедствие.

Договорът поставяше ударение и на солидарността в областта на енергийната сигурност. Всуе ...

За съдбата на заложените в Лисабонския договор амбиции ЕС да се утвърждава като световна сила, започвайки с простия акт да придобие статут на единно юридическо лице, в момента не си струва да говорим.

Това трябваше да увеличи правомощията на ЕС за преговори, да го направи по-ефективен в сферата на международните отношения и да увеличи геополитическата му тежест.

Вместо да се постигне търсеният резултат, високодоговарящите се страни, подписали Лисабонския договор, бяха „върнати в първи клас" ...

Разбира се, никой не ни е дал право да съдим ирландците заради направения от тях политически избор. Ирландският народ е суверен в собствената си държава.

Няма нужда да повтаряме баналности като фразата „глас народен - глас Божий". С инструментите на пряката демокрация ирландските граждани направиха своя избор и създадоха трудни за оценка проблеми пред ратификацията на Лисабонския договор.

Нищо чудно и да са сринали ратификационния процес.

Напълно възможно е единственият депутат - троцкист в ирландския парламент, да е прав с оценката си за резултатите от референдума, че "това е огромен упрек към политическия истаблишмънт и показва наличието на масово недоверие сред обикновените трудови хора".

Лошото е, че недоверието на „обикновените хора" доведе до резултат, който определено работи против демократизацията на европейските институции и процедури.

По време на кампанията за референдума в Ирландия противниците на Лисабонския договор използуваха лозунг, който в свободен превод звучи:

„Не позволявайте да Ви правят на бунаци, не позволявайте да насилват мнението Ви".

Както виждаме, въпреки крясъците за „великата победа на демокрацията", имаме известни основания да смятаме, че евроскептичните групи за натиск, успяха точно да изнасилят мнението на жителите на „Зеления остров" и да ги накарат да гласуват в състояние на афект - уж срещу бюрокрацията, а всъщност в интерес на запазването на „статус квото".

Към поуките от френския и ирландския референдум (референдумът в Кралство Нидерландия е отделен случай) можем да отнесем и констатацията, че средствата на съвременната политическа реклама работят безотказно, когато трябва да се прокара отрицателна теза, но са неефективни, когато трябва да се защити положителна позиция.

Призивът за „НЕ" на ирландския референдум, можеше да бъде обслужен с „политтехнологии", включващи излъчване на първосигнални послания, сугестиране със запомнящи се остроумни лозунги, свирене върху струната на традиционния ирландски национализъм и пр.

(Както видяхме в началото, пропускайки в правото на ЕС да бъде вписана възможността за доброволно „напускане" на отделните страни членки, националистите бяха едни от измамените играчи в ирландския референдум).

Същите средства се оказаха напълно недостатъчни и неефикасни при обслужването на алтернативната цел - получаването на подкрепа, на отговор „ДА" за Лисабонския договор.

Политиците и политическите рекламисти би трябвало да проумеят, че за да се получи подкрепа за подобни съществени изменения в „организма" на ЕС, трябва да се обяснява дълго, задълбочено и на колкото се може повече хора.

Подобна промяна не се осъществява с веене на знамена, с тридесет секундни видеоклипове и с повтаряне на абстрактни лозунги до припадък.

При подобна ситуация е несравнимо по-трудно да мотивираш някого да подкрепи политическата промяна, отколкото да го „подкокоросаш" да „дръпне черджето" на политическия елит.

На националния си политически елит, не на административните „елитарии" в Брюксел.

Анализът на случилото се в Ирландия, заслужава продължение, при това много по-задълбочено и по-обстоятелствено.

Тук можем само да завършим с печалната констатация, че в колелата на демократизацията на европейските институции и процедури беше сложен здрав и дебел прът, нашарен със зелени детелинки ...

********
Изразените мнения са лични. Те по никакъв начин не ангажират Съюза за стопанска инциатива (ССИ), на който авторът е заместник председател или Нов български университет (НБУ), където преподава.