Навремето Стефан Цвайг пише за отношението на Папата към средновековните Испания и Португалия като за “най-любимите и милите на сърцето му деца, единствените нации, чиито крале никога не са дръзвали да въстават против неговия духовен авторитет”. Това обаче отдавна не е така. В Португалия последният крал беше разстрелян от засада през 1910г., а на 25 април 1974г. избухна безкръвната “Революция на карамфилите”, която помете всички остатъци от папското влияние над тази държава.

Масовото обедняване в Испания през ХІХ век след Наполеоновото нашествие и последвалата загуба на повечето колонии в Латинска Америка също води до ерозия на господството на Ватикана над душите и сърцата на испанците. Тази ерозия става очевидна едва през периода на Гражданската война през 30-те години на ХХ век, когато бедните селяни подкрепят организираните от троцкистите и анархистите масови разстрели на селските богаташи. В по-малък мащаб нещо подобно се случва и в градовете. В крайна сметка безумното братоубийство приключва с 600 000 загинали монархисти и 400 000 републиканци, при население на страната около 20 милиона.

Диктаторът Франсиско Франко се опитва да направи невъзможното – да заличи раните от войната и да възстанови единството на испанската нация. Опиянените от идеята за независимост баски и каталунци (в по-малка степен галицийците, чиито представител е самият Франко) обаче, веднъж вкусили плодовете на свободата, ерозират както самата Испания, така и папското влияние над нея. Затова след смъртта на диктатора, преходът се извършва много бързо и безболезнено.

Най-големият български специалист по Латинска Америка – професор, д-р Пенка Караиванова цитира заглавие в испански вестник от този период – “Испания се разголва”. Този весел репортаж от испанските плажове илюстрира много точно освобождаването от моралните предразсъдъци на католицизма в испанското общество, разбира се за голямо неудоволствие на Ватикана.

Още през 50-те години на ХХ век обаче сред испанския елит назряват настроения срещу повсевместното господство на католицизма и всеобхватното влияние на Папата. През 1955г. тук започва да действа крайно лявата организация “Фронт за народно освобождение”, която интерпретира Светото писание в полза на революционното движение.

В нейните програмни декларации се говори за насилствено завземане на властта от страна на работническата класа, за замяна на армията с народна милиция, за национализация на банките, за унищожаване на частната собственост и построяване на безкласово общество.

Ръководител на Фронта е младият дипломат Серон Айосо, арестуван през 1959г. Неговата идеология е окачествена като католицизъм от революционен тип, повлиян от идеите на Мигел де Унамуно за солидарността между човека и Бога, като проява на солидарност между хората.

Самият Унамуно пише че “християнството агонизира във всеки един от нас” и признава, че “агонията на моята умираща родина отново раздвижи в душата ми агонията на християнството”. Той напомня че “в католическите страни тъкмо монасите и монахините … поддържат християнската религиозна традиция и възпитават младежта. Но как да я възпитават за света, за времето, за това да станат бащи и майки на семейство, за гражданския и политическия живот? В това е органичното противоречие на тяхното обучение. Една пчела ще може да обясни на друга пчела как да си изгради клетка, но не може да покаже на един търтей как да оплоди царицата”.

Никак не е случайно че книгите му са забранени по време на диктатурата на Франко, която нарича “най-позорната и безсмислена тирания, тиранията на слабоумния милитаризъм”.

Тогава е времето на Папа Пий VІІ, който съсредоточава пропагандата на Ватикана срещу социализма и комунизма. С това той отблъсква много вярващи, включително и в Испания.

Става ясно, че католическата църква трябва да се приспособи към действителността. В тази насока правят усилия Вторият Ватикански събор (1962-1965) и новият папа Йоан ХХІІІ, а също и Съборът на Латиноамериканските Епископи в Меделин (Колумбия) през 1968г. и в Пуебла (Мексико) през 1979г. По редица въпроси доктрината на Ватикана е ревизирана. В Латинска Америка след Меделинския Събор се говори дори за “революция на монсеньорите”. Вниманието е насочено към икономическите и социалните проблеми на католическите маси.

Тогава се появява официалният религиозен реформизъм, насочен срещу съюза на католическото духовенство и олигархията и признаващ само ненасилствените методи на действие. Част от редовите свещеници се ориентират към социалната революция, като се опитват да я оправдаят чрез написаното в свещените книги. Така се ражда Теологията на Освобождението, която обединява някои висши католически сановници с обикновените свещенослужители, като ги въвлича в стихията на революцията, заедно с милиони вярващи латиноамериканци, испанци и португалци.

Тя възниква в резултат, както на идейната еволюция на Ватикана, така и на бързото нарастване на освободителните борби в ибероезичните държави. Част от класиците на Теологията на Освобождението още от тогава и досега преподават и творят в университета в испанския град Саламанка.

Разбира се, в испанския католицизъм през ХХ век има и други тенденции. За него са характерни както изказванията на съвременния испански йезуит Хуан Мануел Диас Алегрия, който твърди, че “католицизмът от последните две столетия е бил по-скоро препятствие за освобождаването на човека от несправедливото угнетяване и оръдието на несправедливостта”, така и на известния теолог Хосе Доносо Кортес, че “католицизмът е съвършената система на цивилизацията”.

Неговият последовател Бернардо Гомес Монсегю поддържа максималния интегритет на франкистката идеология, пишейки, че испанската мисия в световната история е свързана с католицизма, който именно в Испания е достигнал своята най-висша реализация”. Той твърди, че “Испания трябва да изпълни своята мисия и отново да осъществи великата католическа идея”. Според него, “понятието отечество обединява испанската мисия и традиция” и така се обединяват понятията “католицизъм” и “испанизъм”. Твърдението му: “Испанизмът е нашето Евангелие” заляга в основата на франкистката идеология.

Франкисткият чиновник и дипломат Луис Диас Дел Корал възхвалява кръстоносните походи, считайки ги за уместни, тъй като са прочистили Испания от еретици. Подкрепя също така покатоличването на евреите от “християнските крале” Исабела Кастилска и Фернандо Арагонски, макар да запазва известни резерви към новопокръстените.

Именно последната тенденция позволява на Папа Бенедикт ХVI да избере за място на честването на деня на католическата младеж именно Испания.

Бившият кардинал Ратцингер, възглавявал Конгрегацията за защита на доктрината и вярата (в миналато Светата инквизиция), налагал тежки ограничения на работата и дори обети за мълчание на класиците на теологията на освобождението, е решил че в някогашната опора на католицизма ще отбележи достойно този празник.

Сметките му обаче излязоха криви. Испанските младежи протестират най-вече срещу отделянето от испанската държава на 70 милиона евро за обезпечаване на сигурността по време на неговото посещение, което ще трябва да заплатят от джоба си. Разделени на испанското население, това прави по-малко от 2 евро на човек. От друга страна, щетите от демонстрациите вече многократно надхвърлиха тази сума.

И все пак, голяма част от младите испанци държаха да покажат, че страната им отдавна вече не е същата и са се избавили от опеката на Ватикана.