Европейският съюз (ЕС) ще изгуби Турция като кандидат за членство, ако не й предложи да се включи в съюза до 2023 г., заяви в Берлин премиерът Реджеп Ердоган, цитиран от агенция „Ройтерс". Това е първият случай, в който турският министър-председател си позволява да прогнозира колко дълго би могъл да продължи пътят на страната му към еврочленство.

Ердоган постави ултиматума си за приемането на страната му в ЕС по време на срещата му на 31 октомври 2012 г. с канцлера на Германия Ангела Меркел, която за разлика от своя външен министър Гидо Вестервеле, бе открита противничка на присъединяването на Турция към Европейския съюз.

Така че, Ердоган едва ли би могъл да избере по-точният евролидер, за да постави краен срок за интеграцията на страната си. Особено имайки предвид и, че след загубата на Никола Саркози и избирането на Франсоа Оланд за президент на Франция, Меркел има най-тежката дума в „Клуба на 27-те".

Турският премиер е споделил пред журналисти в самолета на връщане от посещението му в Берлин впечатленията си от разговорите с германския канцлер Ангела Меркел. Той е казал, че този път Меркел е била по-положително настроена по въпроса за членство на Турция в Евросъюза.

Ердоган е обърнал внимание, че на пресконференцията след разговорите им с Меркел, за разлика от друг път, тя не е акцентирала върху идеята си за „привилегировано партньорство" с Турция, вместо пълноправно членство, която е подкрепяна и от Християндемократическия съюз.

При всички случаи обаче припомнянето от страна на турския премиер, че половината от близо 6 милиона турски граждани в момента в ЕС, живеят в Германия, е изиграло ролята си при смекчаването на тона.

Дали това означава, че „немската Маргарет Тачър" се е поддала на натиска на високия си турски гост и е омекотила позицията на страната си по евроинтеграцията на Турция единствено ще покаже бъдещето!!!

Но освен верния избор на Меркел като пряк адресат на ултиматума му, Ердоган избра точно и държавата - Германия, където да го постави. Неслучайно евронаблюдателите говорят с нарастващо основание, че Евросъюзът ускорено се превръща в „Еврорайх", който е изцяло доминиран от Берлин.

Впрочем, след избухването на еврокризата през 2008 г. именно в германската столица се правят окончателните „редакции" на документите, които след това се „приемат" като"европейски" на най-висшите форуми на Общността. Така постепенно Берлин, а не Брюксел стана истинския център на ЕС!

Кое позволи на Германия и нейните лидери да заемат тази доминираща позиция в Европа? Отговорът е - КРИЗАТА! Като най-голям донор за спасяване на закъсалите членки на ЕС тя придоби решаваща дума.

Точно това разположение на ролите в Европейския съюз дава храна на саркастично настроените към него наблюдатели да го наричат „Длъжнически" съюз и да гледат с ескалиращи съмнения към бъдещето му.

Впрочем, самият Ердоган по време на визитата си в Берлин не скри и своя скептицизъм по отношение на дълголетието на „европейското семейство", както и за развръзката на преговорния процес с евробюрократите.

От 2005 г., когато започнаха преговорите с Брюксел, досега от 35 преговорни глави за членство на Турция в ЕС е приключена само... една! По 13 разговорите са блокирани, а Европейската комисия на няколко пъти заяви, че Анкара не отговаря на стандартите за човешки права и свобода на словото.

Обективно погледнато, без значение дали Турция е готова или не (макар че всички знаят добре, че не е готова, защото Турция не е само Анталия, Кушадасъ и Истанбул) ЕС ще се нуждае от много време за своето укрепване в сегашния си вид (плюс Хърватия, чието влизане предстои догодина).

Бедата е в това, че голям проблем за ЕС са не само новоприетите членки от Централна и Източна Европа (вкл. България и Румъния), но и страни като Испания, Гърция, отскоро и Кипър, в известна степен Италия и др.

Преодоляването на последиците от кризата и необходимостта от развитие и по-пълно интегриране на новите членове на този етап не позволява приемането на нови членове. В Турция има райони, които са много по-изостанали от Централна Европа и тяхното развитие ще изисква от ЕС колосални средства.

Освен всичко друго, до настъпването на евентуалното приемане на Турция в ЕС, тя ще бъде най-голямата страна и ще измести дори Германия, ще получи влияние да използва инструментите на съюза, в т.ч. финансови, в своя изгода, а това няма да е в интерес на страни като Германия, Франция и Великобритания.

При това Турция досега е доказала, че обслужва американските интереси в региона и би се превърнала в своего рода Троянски кон. На практика, Анкара не изпълнява един от ключовите критерии за еврочленство - страната-кандидат да няма нерешени никакви проблеми (етнически, гранични) със съседите си.

Остава висящ ключовият проблем с разделеният остров Кипър. Въпреки опитите на българските власти да потулят въпросът за обезщетяване на потомците на тракийските бежанци той продължава да е актуален. Между Турция и Сирия вече една година на практика се води необявена гранична война и т.н.

Така че до 2023 г. Турция няма да може да отговори на критериите за членство. И ако бъде приета, това ще бъде с цената на много големи компромиси, които впоследствие като бумеранг ще разбият устоите на Евросъюза.

Но освен недоволството си от бавенето на преговорите с даващия заден ход Брюксел, при посещението си в Берлин турският премиер не пропусна да изтъкне и предимствата на страната си като кандидат за членство в Евросъюза. Според Ердоган, страна със 74 милиона души ще подсили Европейския съюз.

Запитан дали вижда Турция като член на ЕС до 2023 г., той отговори, че "те едва ли ще ни задържат толкова дълго, но ако се опитват да ни обвържат дотогава, ЕС ще изгуби и със сигурност най-малкото ще изгуби Турция".

През 2023 г. Турция ще отбележи 100 години от създаването й като модерна република, която е наследник на Османската империя. Отделен е въпросът, че след десет години и на самата Турция няма да и се влиза в Европа.

Още повече, че през последните няколко години процесът по интеграция на Турция в ЕС практически спря заради повдигането на въпроса за арменския геноцид от Париж. Това замрази първоначалния „ентусиазъм".

Причините за настъпилия „ледников период" най-синтезирано обяснява в своята новоизлязла книга "2034 Прощаване с Оксидента", издание юни 2012 г., немският писател Макс Айхенхайн, който на с. 271 пише:

"...Това, което прочетох в един турски вестник през 2005 г. и което може да се нарече цинизъм без аналог, е едно интервю с тогавашния министър на МВнР и по-късно Президент на Турция Абдуллах Гюл.
В това интервю той казва дословно: „В историята на Турция не е имало никакъв геноцид спрямо арменците. В резултат на терористичната дейност на арменски банди беше извършен атентат срещу султана. След този атентат бе взето решение, че от полза за арменското население е, те да бъдат преселени в по-сигурни райони. Това преселване обаче не бе извършено насилствено, а на доброволни начала. Всички транспортни разноски по преселването на арменците бяха поети от държавата. Ако по времето на преселването са били извършени някакви изстъпления, то техните извършители са били незабавно наказвани."

Както се казва - „Коментарът е излишен!"

Турция обаче има неизчистени етнически проблеми не само в исторически, но и в съвременен план, и те са много по-големи.

Управляващите в Анкара неоосманисти копнеят неистово проблемът с кюрдите да се интернационализира, да стане проблем и на Европа. Натам отиват нещата, но на Ердоган и компания не им харесва темпът, с който това става. Именно затова бързат. Огънят час по-скоро трябва да подпали и ЕС! Затова и турският пръв министър си позволи подобно поведение в Германия.

Югоизточната ни съседка има и други проблеми от вътрешен характер, които спъват нейното приемане в Европейския съюз. Особено показателни в това отношение са съдебните процеси срещу редица писатели и журналисти. Христоматиен е случаят с единствения досега носител на Нобелова награда по литература за Турция - Орхан Памук, която му бе присъдена през 2006 г.

Писателската дейност на Орхан Памук е отречена от турската държава. През 2005 г. той бе обвинен за "публична обида на тюркизма" и бе осъден да заплати парична глоба от 6000 турски лири. Заради свободомислието в неговото творчество писателят получава множество смъртни заплахи от ислямски фундаменталисти, което го принуждава да напусне Турция и да емигрира в Америка.

В крайна сметка, Европейският съюз трябва да реши още сега къде са границите на неговото политическо разширение (като общност на суверенни държави). Що се отнася до икономическо партньорство и икономически съюзи, няма пречки да сътрудничи с прилежащите страни и региони.

Иначе, ако приеме примерно Турция, утре трябва да обяснява на Мароко и Алжир защо не ги иска.