Сръбските ръководители подготвят платформа за формата и темите на разговор при подновяване на преговорите между Белград и Прищина, съобщи белградският вестник "Вечерне новости".

Но шансовете, както посочва изданието, двете страни да седнат на масата на преговори до края на тази година са изключително малки. През следващите месеци властите в Сърбия ще се опитат да постигнат широк обществен консенсус за продължаването на диалога.

Както обаче пише друг сръбски вестник - „Блиц", според видният косовски анализатор Азем Власи, диалогът между Белград и Прищина се води най-вече заради натиска на международната общност.

„Диалог ще има, е заявил Власи, ако настоява международната общност. Ще се стигне до това, а Белград и Прищина ще трябва да го приемат. Диалогът трябва да се води най-вече за нормализиране на отношенията", категоричен е политическият наблюдател от Прищина.

При вземането обаче на такива особено отговорни политически решения, засягащи международните отношения, винаги трябва да се има предвид, че грешната представа за миналото може да бъде също толкова опасна, колкото и несъобразяването с днешните реалности.

Изглежда горната максима следва да се напомня по-често, за да се избегнат неточни оценки и виждания, каквито изобилстват у нас и в международната общност във връзка със случая „Косово".

Тя синтезира изискването както за достатъчна информация за спорния проблем, така и за едно по-добро познаване на интересите на субектите на международните отношения, участващи в неговото разрешаване. Отсъствието на двата ключови фактора е предпоставка за податливост на обществеността на дезинформация и манипулиране!

Съвременното международно право не можа да наложи едно общоприемливо решение за новия статут на Косово.

Без конкретен резултат за намиране на договорено между сърби и албанци решение останаха усилията на Съвета за сигурност (СС) на ООН - резолюция 1244, на Генералния му секретар, на неговия Специален представител за Косово, на "Седморката", на "Тройката"...

Непреодолим се оказа сблъсъкът относно предимството между двете водещи концепции в международното право - тази за самоопределението и другата - за териториалния интегритет.

Прави се оказаха тези политици, които твърдят, че няма международно приет стандарт по въпроса за обявяването на независимост в случаи като този с бившата автономна област на Сърбия.

Според Прищина решението на САЩ и Европейският съюз (ЕС) да бъде наложен плана "Ахтисаари" е оптимален вариант, който отчита в най-голяма степен сложилите се днес в Сърбия и Косово исторически, етнически и политически реалности и дава предимство на „правото на албанския народ на самоопределение". По мнението на косовските лидери, това решение съчетава „ПРАВОТО И ПРАВДАТА"!

Същевременно не бива да се забравя, че Белград оспорваше и правото на самоопределение на бившите югославски републики, заявявайки, че то не е в съответствие с международното право, Договорът от Хелзинки е в нарушение на вътрешното право на СФРЮ. (Според конституцията на югофедерацията, отделна република можеше да се отдели само, ако всички останали дадат съгласие за това!)

Известно е също така, че тълкуване на казуса в международноправен аспект направи само Бадинтеровата комисия, която е представител на ЕС, а не представител от структурата на ООН.

Въпреки това, светът призна за легитимно разпадането на федерацията и независимостта на новите държави. Същото направи и самата Сърбия. Това потвърждава, че светът е склонен да приема новите реалности в динамично развиващите се международни отношения.

Но разпадането на федерацията и формирането на новите държави не доведе до промяна на територията и на външните държавни граници на бившата Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ). С изключение на Словения, никой друг от новите субекти, нито която и да е съседна държава не предявява претенции за промяна на тези граници.

България също напълно отписа Западните покрайнини!

В резултат, в държавни граници се превърнаха вътрешните, взаимно признати от републиките и автономните области административни граници. От всички републики, включително и от Сърбия, бяха признати и административните граници на Косово. (Те не са променяни, независимо от това какъв статут е имала областта в рамките на Сърбия.)

Имайки предвид всичко това, управляващите в Прищина не приемат тезата, „че се прекрояват границите в района". Според тях, налице са достатъчно аргументи Косово да се смята за уникален случай, който не трябва да се възприема или налага като прецедент.

Оценка за уникалност би могло да се даде на всеки случай, засягащ искане за сепаратизъм, сецесия или самоопределение, ако на преден план се изтъкнат отделни аргументи от историческо, етническо, верско или политическо естество, както правят сега в Косово.

Какви са аргументите на Прищина?

Първият аргумент е, че областта влиза в границите на сръбската държава през 1913 г. с доминиращо албанско население, което възприема сръбската власт като окупатор.

След разпадането на Кралска Югославия, по време на Втората световна война, това население се включва в съпротивата с желание за присъединяване към Албания.

На проведената антифашистка национално-освободителна конференция за Косово (31.12.1943 - 02.01.1944 г., Буяни) е приета резолюция, изразяваща волята на албанския народ за обединение чрез самоопределение.

По решение на ЮКП това желание е осуетено. Под натиска на сръбските комунисти, Тито изпраща през 1945 г. няколко дивизии в Косово, които решават въпроса за оставането на областта в рамките на Сърбия.

Със силата на оръжието албанската нация отново е разделена и се проваля възрожденската идея за обединение на албанците в една държава!

Вторият аргумент на Прищина е, че в рамките на СФРЮ и Социалистическа република Сърбия албанците са признати като народ, а не като малцинство или малцинствена група. Това според косовските лидери легитимира техните искания за равнопоставеност с другите народи във федерацията. Частично те се осъществяват с конституцията на СФРЮ от 1974 г.

Но придобитият по-благоприятен статут на Социалистическа автономна област, е замислен от Тито и обкръжението му не толкова, за да се отговори на интересите на албанците, колкото, за да се ограничи сръбското влияние в Косово и за да се балансират междурепубликанските отношения във федерацията в духа на т. нар. братство и единство.

Третият аргумент на управляващите в Прищина е, че сръбската политика по отношение на албанците в Косово е била ксенофобска през целия период на съвместно съжителство. От 1913 г. до средата на 60-те години на 20 в. според тях в областта е вършено нечувано насилие и терор.

Това им дава основание да твърдят, че, на практика, е станало пределно ясно, че фанатичният сръбски национализъм е желаел, включително по времето на Слободан Милошевич, да владее Косово без албанци, така, както и Вардарска Македония - без българи, и Босна - без бошняци!

Именно в отговор на сръбската политика в областта, постепенно с годините според тях е ескалирал албанският отпор. Отначало той е спонтанен, а от 80-те години на 20 в. става организиран и целенасочен.

Конфликтът на етнооснова между албанци и сърби достига своя връх, след като в края на 80-те години на миналия век (в началото на разпадането на Югославия) Милошевич отне автономията на областта, а след това пристъпи и към „етническо прочистване" с въоръжена сила.

Така се стигна и до линията на разграничение и отчуждение, отвъд която според Прищина не може да има връщане назад! Именно поради това албанският народ в Косово, както твърдят водачите му, избра независимостта като единствено възможната алтернатива на съжителство в рамките на Сърбия. Това предопредели и неуспеха на всички опити за постигане на решение чрез преговори между Прищина и Белград.

Четвъртият аргумент на Прищина за уникалност на случая „Косово" е, че противоречията на национална база между сърби и албанци, ескалирали в края на 90-те години на 20 в. до въоръжен конфликт, се развиват в рамките на процес в Сърбия и държавата СФР Югославия.

По тяхно мнение, те не са резултат на външно влияние или на конкретни действия на външни сили. Те не са и плод на действия на националистическа партия, екстремистки сили или движения, нито на някакви терористични организации, каквито са повечето случаи в света. Тук ставало въпрос за тежнения и категорично определение на двумилионен народ, готов да жертва всичко „в името на своята национална кауза".

Но в случая с Косово, когато става въпрос за признаването на правото на самоопределение и независимост, са необходими и достатъчно убедителни аргументи и достатъчен на брой субекти на международните отношения, които признават тези аргументи, включително водещи велики сили, явяващи се гаранти на „международния правов ред".

Днешните реалности в международните отношения показват обаче, че Косово би могло да се представя като прецедент, ако някоя велика сила желае това при отстояване на собствените си интереси.

Затова и много международни наблюдатели смятат, че провъзгласяването на независимостта на Косово де факто отключи „кутията на Пандора", от която се измъкнаха и Южна Осетия, и Абхазия...

А скоро може да се пръкне и Кюрдистан. И не само!