„Преброяването при съседите изяде македонците", изплака от вдън сърце тези дни на цяла страница скопският вестник „Дневник".

Основанието за тази „горчива" равносметка според изданието е, че „представителите на македонското национално малцинство в съседните държави от преброяване на преброяване стават все по-малобройни".

И за да „аргументират" тезата си, авторите на статията дават и конкретна „статистика". 750 хиляди „македонци" живеят в България, други 700 хиляди живеят в Гърция, трети 120 000 - в Албания, 85 000 - в Сърбия, 12 000 - в Косово, 15 000 - в Румъния, а в Турция - цели 315 хиляди.

От тези сметки излиза, че общо над 2 милиона „македонци" живеят на Балканския полуостров.

Това обаче, което е много по-важно от числеността на „македонската диаспора" на Балканите е, че тези „оценки" са направени от Министерството на външните работи на Македония.

Защото това означава, че сме свидетели на поредния нагъл опит на Скопие да легитимира международно македонизма, който остана като официална идеология и в „независима" Македония.

Впрочем, тези опити не са секвали дори и през най-тежките години на съществуване на „суверенната" македонска държава. Въпреки ударите, които тя понесе през последните две десетилетия.

Първите удари на македонизма бяха нанесени с икономическата блокада на републиката от север и юг след обявяването на „независимостта" й през 1991 г.

Това бе едно сериозно предизвикателство за върхушката в Македония. Паническият страх я принуди да потърси помощ от България за коридор. Но оказаната бърза и безусловна подкрепа не бе оценена реално. Нещо повече, недружелюбието и претенциите към България останаха с видима тенденция към ескалиране.

След като в Скопие разбраха, че България не може да бъде принудена да признае наличието на македонска нация (за което не съществуват нито исторически, нито етнически, нито международноправни аргументи) усилията им бяха насочени към признаване на „македонско малцинство" в Пиринския край.

Македония е водена от разбирането, че същото би означавало Ipso fakto (по силата на фактите) признание на такава нация. Скопие полагаше, полага и днес, огромни усилия за постигане на тази цел, като при това си служи с всички възможни средства.

Сериозни поражения на македонизма нанесе и Гърция - с принудата за промяна на държавното знаме и конституцията на Македония (с приетите на 06.01. 1992 г. анекси), с наложената резолюция на СС на ООН (1993), която задължава Скопие да води преговори с Гърция за името и главно с двустранната Временна спогодба (1995).

В посочената Спогодба под натиска на гърците бе включен чл. 7, който гласи: „Да не се допуска обществени и частни органи и институции да провеждат неприятелска пропаганда срещу Гърция."

Резолюцията и Спогодбата са двата документа, които сега Атина използва за натиск срещу Скопие за промяна на името. Показателно е, че тези аргументи срещат подкрепа в Европа и САЩ.

Гръцката позиция е изчистена и ясна. Тя изисква да се изпълнява Временната спогодба, да се водят двустранни преговори за намиране на взаимноприемливо име, да няма „иредентични ходове и провокации" от страна на Македония.

Според Атина, „Македония е географски голяма област и нейни части принадлежат на четири държави. В Гърция живеят два и половина милиона гръцки македонци.....Трябва да се разграничи коя част на коя държава принадлежи и да се разбере, че никой не смее да претендира за цяла Македония".

Отстояваната от Скопие теза, че името на държавата е производно на етнонационалната идентичност на населението и че промяната му би означавала посегателство на тази идентичност изгубва подкрепа в международен план.

Друг голям удар на македонизма бе нанесен с Охридския рамков договор, подписан в Скопие на 13. 08. 2001 г.

Под натиска на албанската общност и нейните политически сили бяха извършени съществени промени на конституцията на Република Македония (приета на 17.11.1991 г.) и съответно на политическата й система.

Сменен бе преамбюлът на конституцията, в който се посочваше, че Република Македония се конституира като „национална държава на македонския народ". Новият се базира на концепцията за индивидуалните права и гражданското общество и Македония се определя като гражданска и демократична държава.

Дава се правото на представителите на различните етнически общности свободно да изразяват, да пазят и развиват своята идентичност и да употребяват символите на своите общности; да основават културни, художествени, научни и образователни институции, както и научни и други сдружения за изразяване, защита и развитие на своята идентичност;  да преподават на своя език в основното и средното образование (чл 48, т.1,3,4).

Промените в конституцията предвиждат и значителна автономност на местната власт.

Цялостният анализ на постигнатото от албанската общност с Охридския рамков договор показва, че в Македония се отива към етническо обособяване и затваряне, което предвещава сериозни проблеми в бъдещото функциониране на унитарната държава.

Според някои албански политици има логична предпоставка за равнопоставеност на македонци и албанци в държавата, след като първите се определят за наследници на древните македонци, а вторите - на илирите, които също са живеели на тази територия.

В тази връзка, може със сигурност да се прогнозират и бъдещи напрежения в отношенията на Скопие с Тирана и Прищина във връзка с безусловното изпълнение на Охридския рамков договор и желанието на албанците да се преборят за равноправен с македонците конституционен статус.

Същевременно, логиката на развитието на отношенията между Македония и Сърбия след разпадането на югофедерацията подсказва, че са неизбежни бъдещи противоречия и между двете държави. По въпроси свързани с историята, църквата, сръбското културно наследство на територията на Вардарска Македония и др.

И Белград, и Скопие обаче ще се стремят да ги тушират главно поради стратегическата важност на коридора Север - Юг (Белград - Ниш - Скопие - Солун). Неговото безпрепятствено функциониране засяга жизнените интереси на двете страни в области като транспорт, търговия, енергетика, телекомуникации. Това предполага и въздържане от действия, които биха довели до ескалация на напрежение между тях.

Очевидно е, че проблемите, които пречат на Македония за пълна нормализация на отношенията й със съседните държави, както и за напредъка й към членство в НАТО и ЕС имат общ знаменател. И той е етнонационалната идентичност!

Подценяването и премълчаването на тези проблеми от международната общност в бъдеще, независимо от това дали Македония ще бъде приета в НАТО и ЕС, обрича тази държава на перманентна конфликтност със своите съседи.

И най-вече с България!