Балканите са най-нестабилната зона в Европа. Към който и исторически период да погледнем назад във времето, ще открием, ако не междусъседски кръвопролитни конфликти, то най-малко високи нива на напрежение, носещи огромен риск от започване на поредната война.

Сякаш повечето от балканските държави трудно осмислят резултатите от войната и още по-трудно преценяват, че във военен конфликт може да си губещ дори и ако си формален победител. Това постепенно започна да се променя след като почти всички страни от Балканския регион твърдо се ориентираха към членство в НАТО и ЕС и много от тях го постигнаха.

Всъщност днес единствено Сърбия, Косово и Босна и Херцеговина не са членове на нито единия от двата съюза.

И никак не е случайно, че именно от тези точки на Балканите могат потенциално да възникнат новите предизвикателства пред региона и страните, принадлежащи към него.

От трите споменати държави Косово в най-малка степен може да представлява източник на заплаха. Там има международно военно присъствие от страни, които са в ЕС и НАТО. Т.е. Косово може и да не е в тези съюзи, но те са в Косово, което гарантира сигурността и стабилността на страната.

Балканите са неспособни да генерират собствена регионална сигурност. Тяхната стабилност идва от членството на страните от региона в двата големи и силни съюза, чиито основни цели са осигуряване на икономическо развитие и гарантиране на мира. Именно по тази причина щом настъпи дестабилизация и несигурност в световен мащаб, това много бързо рефлектира на Балканите и много от страните в региона започват да изпитват дефицити по отношение на сигурността и отбраната си.

В момента се намираме точно в такъв период на дестабилизация и несигурност в световен мащаб, което обуславя и оформянето на мини регионални съюзи, каквито бяха заявени неотдавна.

Хърватия, Албания и Косово декларираха, че възнамеряват да развият свой отбранителен съюз. Подобно намерение беше изразено и от Сърбия и Унгария, която не е балканска страна, но Вучич и Орбан се намират в симбиоза помежду си и се опитват да ангажират страните си колкото се може повече една с друга.

Една от причините за това е осигуряването на природен газ, което става по т.нар. "Балкански поток", минаващ през България. Сърбия и Унгария практически нямат друг вариант за газови доставки извън този. И двете държави са без излаз на море, което прави втечнения газ невъзможна опция за тях. А и нито Сърбия, нито Унгария не предприеха нищо, за да диверсифицират енергийните си източници, след като Русия нападна пълномащабно Украйна през февруари 2022 г. и след като Европа се отказа от използването на руски ресурси.

България беше призована от Хърватия, Албания и Косово да се присъедини към техния съюз. Най-вероятно причината е във факта, че "Балкански поток" минава през нашата територия и в този смисъл газовите доставки за Сърбия и Унгария могат да се окажат зависими от България. Засега обаче страната ни членува единствено в ЕС и НАТО и не се обвързва с други организации с подобен характер. Това е позицията на външния министър Георг Георгиев, изразена ясно по отношение на призива на Хърватия, Албания и Косово.

На този етап очевидно страната ни ще се опитва да пази отношенията си и с двете групи държави. Такъв подход ще е възможен докато отношенията между Хърватия, Албания и Косово, от една страна и Сърбия и Унгария - от друга, са относително добри и не са достигнали до прекомерно нагнетяване на напрежение. Това може да продължи по-дълго или по-кратно в зависимост от събитията, които ще се развият в Босна и Херцеговина и съобразно това каква позиция ще заеме Вучич спрямо тях.

Ситуацията в Босна и Херцеговина е доста деликатна към ден днешен. Лидерът на Република Сръбска Милорад Додик се стреми към независимост и активно говори за изработване на собствена конституция на автономната област, както и за формиране на нейна армия. Додик е политик със силно проруска ориентация и най-вероятно той е един от най-последователните изпълнители на волята на Кремъл на Балканите.

За разлика от него президентът на Сърбия Вучич по-скоро се опитва да балансира между европейската принадлежност на Балканите и руското влияние, което е съществувало и продължава да съществува в региона.

Това е позиция на Вучич, към която той винаги ще се стреми и ще търси начин да си гарантира. Склонността му да се сближава и съюзява с Унгария може да се обясни включително и с този негов стремеж.

Унгария хем е в ЕС и НАТО, хем продължава да поддържа контакти с Кремъл дори и след като всички се отрекоха от агресора. Подобен двойнствен подход е много желан от управляващите политически елити на страни, в които протича изграждане на авторитарни режими. Такава страна е Унгария, такава страна е и Сърбия. За всеки авторитарен режим е удобно да се полза от европейските блага и в същото време да получава подкрепа за своето укрепване.

Така например, руската страна помогна на Вучич да противодейства на протестите в Сърбия тогава, когато те бяха в най-мащабната си фаза. Руската помощ беше публично оповестена от Александър Вулин, приближен на Вучич, макар и да не стана ясно какво точно са направили руснаците, за да свалят интензитета на протестите в Белград и другите по-големи градове в Сърбия.

Ако босненските власти не съумеят да поставят под контрол въжделенията на Милорад Додик (има издадена заповед за неговото задържане от босненски съд), то Балканите могат да бъдат изправени пред преначертаване на държавни граници и формиране на нови държавни образувания, особено при силно сближаване между Република Сръбска и Сърбия.

Заявените военни съюзи де факто включват страни, които потенциално могат да бъдат засегнати от едно подобно развитие на процесите на Балканите. Вучич, дори и да иска, няма да може да се противопостави категорично на евентуално желание на Додик за сближаване. Такъв отказ не би се харесал нито на крайните националисти в Сърбия, нито на Кремъл.

Чрез съюза си с Унгария обаче, той би могъл да поддържа някакво лице пред Европа и така да продължава да държи баланс между Запада и Русия. Но, разбира се, съществува и друг сценарии, който определено е по-неприемлив.

Съюзът между Хърватия, Албания и Косово цели да противодейства в случай, че Додик и Вучич направят опит за реализиране на някакви великосръбски намерения на Балканите. Стигне ли се до подобна крайност Косово може да бъде засегнато в пълна степен, а неминуемо засегнати ще са Хърватия и Албания, поне частично.

Де факто посланието, което Хърватия, Албания и Косово излъчват в момента, е, че те са готови организирано да се противопоставят на сръбския шовинизъм, ако той прекомерно се разпали и започне да им създава реални проблеми.

Преди да се наложи този съюз действително да заработи (хубаво би било да не се стига дотам), съществуването му може да се изразява в провеждането на съвместни военни учения, може да има обмен по линия на военното образование и дори е възможно да започне изграждане на съвместни формирования, което вече би било израз на реална военна интеграция. По принцип НАТО стимулира военното сътрудничество между страните членски, особено ако става дума за съседни държави, които има какво да научат една от друга.

Дори сътрудничеството между Унгария и Сърбия не е в противоречие с принципите на НАТО, стига да не се използва за цели, противоречащи на гарантирането на мира. Сърбия неведнъж се е включвала в натовски учения, включително на българска територия. Лидерите на водещи страни в НАТО, като френският президент Макрон, както и бившият генерален секретар Столтенберг, са посещавали Сърбия и са изразявали своята добронамереност към тази страна.

Посланието им към Сърбия винаги е било, че не е необходимо да се оставя изцяло на руското влияние, защото алтернатива има и тя със сигурност е далеч по-добра. За част от балканските страни обаче Вучич е трудно предвидим и затова те се подсигуряват дори само при загатване на потенциално съществуваща опасност. В този смисъл няма нищо странно в сближаването между Хърватия, Албания и Косово и на него не трябва да се гледа като на изкуствено възникнало.

Другото сближаване - между Сърбия и Унгария, изразява съвместния материален интерес на двете страни (газовите доставки) и разкрива желанието на Вучич за развитие на страната му по унгарски модел.

Все пак обаче последната дума тук ще има сръбското общество. Ако то е пасивно, унгарският модел е много вероятен. Ако обаче то прояви трайна гражданска активност, Сърбия ще има всички шансове да се развие като страна с демократична политическа среда и работещи публични институции, които да осигурят възможности за качествено икономическо развитие и високи нива на жизнен стандарт.