На срещата в Пуерто Еспаня - столицата на карибската островна държава Тринидад и Тобаго, новият президент на САЩ Барак Обама направи безпрецедентни стъпки към помирение с ляворадикалните латиноамерикански лидери и сближи позициите си по много ключови въпроси с тези на лявоцентристките им колеги.

Историческото ръкостискане, взаимното потупване по рамената с венецуелския президент Уго Чавес, както и предложението за приятелство от страна на последния, беше немислимо при предишния стопанин на Белия Дом.

А жестовете към братята Кастро изобщо нямат прецедент през последния половин век, откакто "лос барбудос" влязоха триумфално в Хавана на първи януари 1959г.
(Авторът на тези редове беше единственият, имал честта и удоволствието да присъства и да изнесе основни доклади и на двете идентични конференции "50 години Кубинска революция", проведени в Москва и София в навечерието на юбилея).

И въпреки, че засега Фидел и Раул не бързат да поемат подадената ръка, промяната е налице. Най-малкото под формата на лични комплименти, отправени от братята към президента на САЩ.

Такива бяха отправени и от Уго Чавес, който подчерта, че "Барак Обама е умен и интелигентен, за разлика от своя предшественик".
С тази констатация са съгласни не само всички латиноамерикански президенти, а и световното обществено мнение.

Защото какво друго може да се каже за Буш, Чейни, Ръмсфелд и компания, довели до катастрофа световния лидер от последните 20 години.

Според мене, "катастрофа" е точната дума, илюстрация на която са всекидневните трагични инциденти, при които обезумели от загубата на работа и жилище глави на семейства в САЩ разстрелват, или колят жените и децата си и после се самоубиват!

Впечатляващ е фактът, че дори единствените двама десни, подкрепяни от Вашингтон, президенти от региона - тези на Мексико и Колумбия, посъветваха североамериканския си колега бързо да подобри отношенията на САЩ с Куба.

Като основен аргумент мексиканският президент Фелипе Калдерон изтъкна пълната безрезултатност на продължилите половин век санкции срещу управляващите в Хавана, а колумбийският му колега Алваро Урибе подчерта посредническата и стабилизираща роля на братята Кастро в плахите опити за помирение между правителството в Богота и партизаните - марксисти от ФАРК и ЕЛН.

Имайки предвид, че двамата консервативни латиноамерикански държавни глави доста често отнасят ругатни (понякога и нещо повече...)от Фидел, Раул и Уго, можем да се досетим до каква безизходица са достигнали проводниците на политиката на Вашингтон на юг от Рио Гранде Дел Норте.

Всъщност, подкрепата на Алваро Урибе за свалянето на санкциите срещу Куба беше повод за Уго Чавес да му предложи да се срещнат до един месец и също да стигнат до историческо помирение, след като точно преди една година Венецуела и Колумбия бяха на ръба на войната.

Други двама ляворадикални латиноамерикански лидери не бяха толкова ласкави към Барак Обама.

С критиките си към него обаче те решаваха най-вече вътрешни проблеми. Никарагуанският президент Даниел Ортега отправи традиционните си обвинения към североамериканския си колега преди всичко, за да отвлече вниманието от брожението в редиците на сандинистите. (Както е известно, редица негови бивши съратници, начело с вицепрезидента от първия му мандат Серхио Рамирес и легендарната "Команданте Дос" - Дора Мария Телес, създадоха Сандинистко движение за обновление и са в опозиция на управляващия Сандинистки фронт за национално освобождение).

А боливийският президент Ево Моралес - видимо освежен след краткотрайната си гладна стачка, набеди Вашингтон за опита за атентат срещу него, в който бяха замесени и някои страни от Югоизточна Европа.

Той поиска извинение от Барак Обама. И тъй като няма изгледи да го получи, ще повтаря периодично тези обвинения, ще вдигне още повече личния си рейтинг и ще увеличи шансовете си да спечели втори президентски мандат на изборите на 7. ХІІ. 2009г. и да управлява до 2014г.

А след неговото управление, Боливия определено вече няма да бъде същата. Там се очертава пълен реванш на местното индианско население срещу потомците на испанските колонизатори.
Не случайно именно Ево Моралес направи най-запомнящото се изказване в Пуерто Еспаня: "Аз съм тук благодарение на Тупак Катари, а Барак Обама е тук благодарение на Мартин Лутър Кинг".

За сведение на читателите, Тупак Катари е индиански вожд, вдигнал въстание срещу испанците през 1781г. Така Моралес озвучи отношението си както към креолския елит в страната си, така и към англо-саксонския в САЩ.

Ако не беше президент, сигурно щеше да цитира основателя на Комунистическата партия на Перу "Сендеро Луминосо" Абимаел Гусман, който се заканваше да натика всички бели в океана и чиито последователи се активизираха в последните месеци в Перу.

От всички анализи, посветени на срещата на високо равнище в Пуерто Еспаня, най-много ми хареса публикуваният в салвадорския вестник "Контрапунто" (подкрепящ новоизбрания президент Маурисио Фунес и Фронта за национално освобождение "Фарабундо Марти"), с автор мексиканският ляворадикал от немски произход Хайнц Дитрих.

Той прогнозира, че мястото на САЩ като хегемон в Латинска Америка ще бъде заето от Китай и привежда редица сериозни аргументи в защита на своята теза. Преди всичко доказва, че нито една от останалите световни сили не е в състояние да направи същото - ЕС поради "балканизираната си политическа класа, неспособна за общи действия", Руската федерация поради "недостатъчния си демографски и икономически потенциал" (макар че определя Владимир Путин като "изключителен геополитически лидер"), Япония поради "кастрираната политическа класа след поражението във ІІ световна война, която няма собствена геополитическа доктрина".

Докато за Китай смята, че това ще е третата и този път успешна политико-икономическа инвазия, след 30-те години на ХХ век, когато бившият перуански привърженик на Коминтерна Виктор Раул Айа Де Ла Торе създава Американския Народен Революционен Съюз /АПРА/, копирайки структурите на Гоминдана и 60-те години на ХХ век, когато Мао Цзе Дун формираше паралелни комунистически партии в Латинска Америка, в опит да оспори влиянието на Москва.

Според него, съвременен Китай има и икономическия потенциал и подготвената хомогенна политическа класа, които ще способстват за бързото проникване в латиноамериканския регион.

И се опитва да докаже твърдението си с интересен пример: Уго Чавес е заявил, че преди неговата управляваща партия да създаде собствена партийна школа (нещо като нашето АОНСУ в миналото), най-перспективните и ръководни кадри ще се обучават в тази на Китайската комунистическа партия, защото там изповядват ясна идеология - социалистическата!

Тук вече ще си позволя да поспоря с уважаемия идеолог на левия радикализъм в световен мащаб. Когато в края на септември 2007г. пристигнах в китайския град Макао (бивша португалска колония, сега световна столица на хазарта) за участие в Световния конгрес на латиноамериканистите, с изненада научих, че съм поставен от организаторите за председател на една от секциите, в която участваха само китайци, предимно от партийната школа в Пекин.

После се изясни, че никой от участниците в тази секция не знае испански, а далеч не всички световни авторитети в латиноамериканистиката знаят английски (не на последно място поради омразата си към САЩ) и се е наложило да я ръководя аз.

Всъщност китайските "другари" трудно се справяха и с английския - едвам успяваха да изчетат иначе перфектно написаните си доклади (явно не от самите тях).

Ако в Пекин разчитат на тези хора за проникването в Латинска Америка и ако Уго Чавес ще взема пример от тях за обучението на своите партийни кадри, Вашингтон няма да загуби позициите си в региона!