Дни след двойният атентат в Осло на 22 юли 2011 г. светът продължава да търси някакво разумно обяснение на случилото се.

Самият заподозрян за двете смъртоносни атаки - Андерш Брайвик - твърди, че е искал да „промени обществото с действията си". Той признава, че е извършил нападенията, но не смята, че е направил нещо осъдително.

Същевременно, норвежката полиция описва авторът на атентатите като „християнин фундаменталист с крайно десни разбирания".

Известно време Брайвик е бил член на дясната прогресивна партия на Норвегия, която е втора по големина в парламента. Движението се обявява за по-строги ограничения на имиграцията, докато лявоцентристките политически сили подкрепят мултикултурализма. Прекъсва членството си там през 2007 г.

От партията описват бившия си последовател като „скромен човек", който рядко взима участие в политически дискусии.

Явно обаче Брайвик е бил доста активен в интернет. Норвежките медии цитират коментар във форум с автор Брайвик, в който той отправя критика към европейските политики за приобщаване на различни етнически групи.

В тях се твърди и че значително малцинство от младите британски мюсюлмани подкрепят радикалния ислямски екстремизъм.

Oнова, което видимо отличава днешните крайнодесни партии в Европа, член на каквато е бил и Брайвик, е все по-явното им дистанциране от класическите „ценности", които те изповядваха само до преди 5, дори 10 години и чийто най-изявен носител бе Националният фронт на Жан-Мари льо Пен във Франция.

Един от най-успешните модели на това преобразяване през последните години показа Британската национална партия. Тя упорито се опитва да се отърси от своя „гологлав" имидж, за да привлече гласоподавателите и да ги убеди, че вече се е отдалечила от екстремистките си корени.

Това, което дава надежда за бъдещи успехи на поддръжниците на крайните идеи в Европа, е разширяването на тяхното влияние в източната част на Стария континент. Присъствието на ултрадесните сили в Източна Европа не се приема вече така рязко като радикално явление, както преди години.

Не бива да се забравя и, че братята Качински в Полша бяха част точно от тази дясна националистическа тенденция в източния дял на Европа. На предишните парламентарни избори в Словакия крайната националистическа партия Словашка национална партия зае второ място и влезна в коалиционното правителство.

След 2000 г. впечатляващи са успехите на десните националисти в Румъния. Лидерът на „Велика Румъния" Корнелиу Вадим Тудор постигна второ място на президентските избори и загуби на балотажа от социалиста Илиеску.

В Чехия либералната Гражданска демократическа партия постепенно еволюира в дясна консервативна партия с мощно националистическо измерение и се обявява против Европейската конституция, еврото и задълбочаването на европейската интеграция. На предишните парламентарни избори тя дори успя да заеме първо място (?!) и да оглави коалиционното правителство в чешката столица.

България също не бе подмината от залелия Източна Европа процес на създаване на крайнодесни формации. Олицетворение на този феномен у нас стана „Атака", която политически е ориентирана към крайната десница.

Разликите обаче в политическото изразяване на крайната десница в Европа, които водят до нейното разделение, са повече от видима реалност.

Нивото на расизъм и предложенията за разрешаване на проблема с чужденците във всяка страна са различни и варират от постепенни до драстични решения като на Льо Пен, който предложи имигрантите да бъдат изхвърлени накуп.

Различно е и нивото на неприемане на евроинтеграцията. Докато Льо Пен-баща твърдеше, че фронтът му „ще извади Франция от ЕС", то Листа Пим Фортаун в Холандия обяви, че ще се дистанцира постепенно от Европейския съюз.

Различно е и нивото на съгласуваност с традиционната десница. Докато датската Народна партия допусна коалиции с десницата и традиционния център, то Льо Пен отхвърляше всякакво разбирателство и ги считаше за свои врагове.

Независимо от това отделните крайнодесни формации имат някои общи черти. Като цяло в своите предизборни програми - за отделните национални избори - те така и не представиха някакъв завършен социално-икономически проект.

Кампаниите им бяха центрирани основно върху темата за безработицата, като вината в различна степен, но винаги, се хвърляше върху миграционните проблеми и свободното движение в ЕС. Почти всички ултрадесни организации искат намаляване на разходите за социална сигурност на най-незащитените сектори, основно на имигрантите. Това е важен елемент от войнстващия им расизъм и ксенофобия.

Предизборните им програми и лозунги се центрират върху възстановяване на „правовия ред", „гражданската сигурност" и „обществената дисциплина". За разлика от класическия неофашизъм, който се стреми да възстанови тоталитаризма, крайнодесните пропагандират възстановяването на държавния, законодателния и правовия ред в демократичната рамка, която е била нарушена от управляващите.

Във външната политика огънят на ултрасите е насочен срещу борбата с международния тероризъм, но без прояви на безусловна подкрепа на САЩ.

Като „националистически" сили, те съсредоточават своите цели най-вече върху вътрешни теми и не са твърде склонни да се доверяват на външни „съюзници". Това показа и самата досегашна практика в европарламента.

През ноември 2007 г. създаденият от представители на крайнодесни партии блок наречен „Идентичност, традиция и суверенитет" се разпадна, след като италианските и румънските му членове го напуснаха. Това обаче не попречи на популистите активно да участват в изборите за европарламент през 2009 г.

Симптоматичен е и неуспешният опит на три ултрадесни формации да създадат в края на 2008 г. нова европейска „патриотична" партия, която според тях ще защитава континента от исляма, имигрантите и глобализацията.

Сред поддръжниците на несъстоялата се мегаформация бяха Хайнц-Кристиян Щрахе, ръководител на австрийската Партия на свободата, Жан-Мари льо Пен, водач на френския Национален фронт и... Волен Сидеров, лидер на българската партия „Атака".

Причината за провала на начинанието бе прозаична. Както съобщи самият Щрахе, за да учредят партията инициаторите трябваше да получат подкрепа от седем партии в ЕС, а три не им достигнаха. Така не успяха да съберат поне 20 депутати - прагът над който щяха да имат право на своя група в Страсбург.

Това обаче не отчая премерилите се в евродепутатските кресла ултраси. Увеличаващата се електорална подкрепа за повечето от крайнодесните партии в страните им даде основание на лидерите им да мислят, че под европейското слънце още има място за тях.

Фактът, че една от двете управляващи партии в Холандия днес е ултраконсервативната Партия на свободата на небезизвестния Херт Вилдерс е само поредното потвърждение за правотата им.

Още от създаването й, партията на Вилдерс смята, че трябва да има „по-малко Европа и повече Холандия" и открито декларира, че възнамерява да работи за намаляване на сегашния обхват на управление на Евросъюза до минимум, ограничавайки го до нищо повече от икономическо сътрудничество - неговата „първоначална задача".

Въпреки различията си обаче подтиквани от омразата си, която все повече, и повече задушава Европа, представители на крайната десница от различни европейски страни обединяват и координират действията си.

Както пише английският вестник „Гардиън", атентаторът от Осло, се е хвалел онлайн за дискусиите си не само с крайнодясната Лига за защита на Англия, но и с други известни антиислямски европейски организации.

Навярно това е накарало премиерът на Норвегия Йенс Столтенберг да съобщи, че властите работят заедно с чужди разузнавателни агенции, за да се установи дали е имало някаква чужда намеса в кръвопролитията.

След атаките в Норвегия германският вътрешен министър пък побърза да успокои сънародниците си като заяви, че няма признаци за неонацистка терористична заплаха в Германия.

„Силите по сигурността наблюдават крайнодясното поле интензивно. До момента няма признаци за крайнодясна терористична активност", заяви Ханс-Петер Фридрих пред изданието „Билд ам Зонтаг"

Но същевременно добави в интервюто си: „Ужасните събития в Норвегия показват обаче отново опасностите, произлизащи от фанатичните единични извършители, без значение какви са техните мотиви."

Какво ни остава освен да се съгласим с казаното? И да не забравяме, че именно партиите на омразата са тези, които раждат терора.

Омразата ражда смърт - неизбежно е!