Публикуваме коментара, дни след като Даниел Ортега спечели отново президентските избори в Никарагуа

Такъв беше лозунгът (от заглавието на материала,бел.ред.) на сандинистите, начело с братята Даниел и Умберто Ортега в първите години след свалянето на наследствения диктатор Анастасио Сомоса, потопил Никарагуа в кръв и сълзи.

Преди него същото бяха направили предшествениците му - неговият баща Анастасио Сомоса-старши (убил с предателство генерал Аугусто Сесар Сандино) и по-голям брат - Луис Сомоса.

В продължение на 45 години тази династия държеше "и хляба, и ножа" в Никарагуа и подтискаше огромното мнозинство от народа.

Затова краят й беше логичен и неизбежен.
В първите дни и месеци на Сандинистката революция тя беше подкрепяна от най-разнообразни социални слоеве и прослойки, които виждаха в нейния триумф преди всичко свободата в най-широк смисъл, кой както я разбираше.

Това беше така, защото самата сандинистка идеология е сплав от "три велики исторически тенденции и определения: марксизма, христианството и национализма... В течение на революцията се съединихме в едно, във великата амалгама, която представлява сега съвременният сандинизъм".

Това са думи на най-образования от ръководителите на Сандинисткия фронт за национално освобождение /СФНО/, доктора по социология Баярдо Арсе Кастаньо, с които точно и ясно е определена спецификата на сандинизма.

Никарагуанската революция е най-сериозният резултат от взаимодействието между марксисти и католици.

Теолозите на освобождението (идеолози на революционния католицизъм) я смятат за практическо приложение на своите теории и поощряват участието на свещеници в сандинисткото правителство.

Това става възможно, защото, както казва основателят на СФНО Карлос Фонсека Амадор, "марксистките убеждения не изключват уважението към религиозните вярвания на никарагуанския народ.
Общността между истинските революционери и истинските християни е фундаментална за Сандинисткия фронт.
Това е общността, която изковаха Ернесто Че Гевара и Камило Торес Рестрепо "(олумбийски свещеник-революционер, теолог на освобождението, загинал като партизанин в бой с правителствените войски).

Сандинистката идеология въплъщава в себе си бунтовното начало на христианското съзнание, асоцииращо спасението по-скоро със социалните борби, отколкото с индивидуалните молитви.

Христианството се свързва с революционните възгледи и със стремежа към социална справедливост.
Борбата за свобода се обуславя и оправдава от вярата. Любовта към Бога се отъждествява с любовта към бедните. Противоречието между вярата и революцията минава на заден план и отстъпва място на тяхното диалектическо единство.

Политическото освобождение става част от духовното.
Ражда се никарагуанският марксизъм, примесен с християнски елементи.

Революцията и възкресението се приемат като неразривни съставни части на никарагуанската реалност и бъдеще.
Въвежда се понятието "революционен католицизъм". Затова един от основните и най-често срещани лозунги на сандинистите е "Христианството и революцията, християнството и социализмът са съвместими".

От момента на идването си на власт, сандинистите се опитват да установят нормални отношения с Ватикана.
Още през 1979 г. там е изпратена правителствена делегация.

Папа Йоан Павел ІІ обаче се отнася с недоверие към сандинистката революция.
Тй порицава участието на свещеници в сандинисткото правителство, като ги призовава да подадат оставка. Те обаче не се подчиняват.

Така се провалят неговите усилия да възстанови единството на католическата църква в Никарагуа на консервативна основа.

През 1983г. посещава страната и така изключително изостря отношенията си със сандинистите.
Случва се нещо, което той не очаква - половин милион никарагуанци отказват да го слушат и го освиркват по време на речта му на централния площад в Манагуа.
Естествено е да не го задоволяват успехите на теологията на освобождението в Никарагуа.

Освен теологията на освобождението, другият основен теоретичен източник на сандинизма е марксизмът.
Марксиската традиция в сандинистката идеология е налице още в нейния първоизточник - генерал Аугусто Сесар Сандино, който преди да бъде убит по заповед на Сомоса-старши, постига военна победа над армията на САЩ, като я принуждава да напусне страната.

Той стига до извода, че само в хода на историческия процес, когато възникват антагонистичните класи, се ражда социалната несправедливост. Нейни носители са тези, които упражняват властта. Справедливост може да се постигне само, след като бъдат свалени от власт.

Основателят на СФНО Карлос Фонсека Амадор твърди, че "с Владимир Улянов винаги се съветваме, преди да приемем важни решения, особено когато предстои да се набележи дългосрочна и неординарна програма за революционни действия".

Той постоянно изучава опита на Октомврийската революция и на болшевиките при разработването на революционната си стратегия.

Като подчертава, че развитието на СФНО "е вървяло под влиянието на теориите на Маркс, Енгелс и Ленин, отбелязва, че това винаги е ставало с отчитане на специфичните никарагуански условия. Стремежът му е, както сам се изразява, "да го превърне в партия на работниците, селяните и  народната интелигенция, ръководена от идеите на научния социализъм, призвана да осъществи радикална социална трансформация".

Според него, тя е наложителна, тъй като диктатурата на Сомоса през втората половина на ХХ век поддържа в страната феодални и полуколониални структури.
При това положение, не е възможно победата да бъде извоювана по законен път. Изход той вижда единствено в партизанската война, като посочва за пример Кубинската революция.

Останалите исторически лидери на СФНО също не скриват своите марксистки убеждения.
Друг негов основател и министър на вътрешните работи по време на управлението на Даниел Ортега през 1979-1990г.  - Томас Борхе обича да повтаря, че "политиката е концентриран израз на икономиката, затова голяма част от политическите и идеологическите проблеми се проявяват в областта на производството разпределението и потреблението".

Марксисткият анализ е характерен и за по-младите ръководители на фронта.
Според Виктор Тирадо, СФНО е оцелял след пораженията и е взел властта, защото "беше очевидно, че в Никарагуа назрява революция".

Луис Карион държи да се разбере "историческата необходимост от авангард, защото не можем да изпълним историческата мисия, която тежи на плещите ни, без една силна, единна и добре организирана партия".

Той призовава за строителството на "наистина свободно от експлоатация общество - на общество, в което властта няма да бъде в ръцете на малцинството, а в ръцете на трудовото мнозинство; общество, основано не на егоизма, дребнавостта и индивидуализма, а върху братството, колективния дух и любовта между хората".

Хайме Уилок признава, че "ние упражняваме властта от името на селяните и работниците".
Според него основни движещи сили на Никарагуанската революция са работническата класа, селяните и революционните студенти.
Най задълбочени и изяснени са марксистките схващания на споменатия вече Баярдо Арсе Кастаньо, според когото, един никарагуански марксист трябва да бъде непременно сандинист.

Той е убеден, че "историята на всички същества е история най-вече на класовата борба". Смята, че Сандинистката революция е едновременно политическа, икономическа и социална.

Навремето за много хора Никарагуанската революция е изненада.
Още по-голяма изненада е ориентацията йкъм социалистически характер на развиттие, едновременно с отхвърлянето на Кубинския модел и на модела на социалистическата ориентация.

Тя съвпада по време с началото на кризата в страните от "реалния социализъм", което принуждава лидерите на СФНО да бъдат много по-сдържани по отношение на марксизма, отколкото би им се искало.

Затова те наблягат повече на термина "революция", който може да се тълкува по много начини.
Тяхната революционна теория все пак до голяма степен  се покрива с тази на Маркс, Енгелс и Ленин, особено по въпроса за революционната ситуация и движещите сили.

Никарагуанската революция значително обогатява тази теория, благодарение на своята специфика и време на провеждане.
Това се отнася най-вече за военната организация на народните маси. В нея движеща сила са никарагуанските маргинали. Друга такава са младежите от средните слоеве.
От селските райони най-активно се включват в революционното движение най-вече сезонните работници, които през по-голямата част от годината са без работа.

Никарагуанският капитализъм е преди всичко аграрен и те са най-многочисленият слой в местния пролетариат. По времето, когато са без работа, те емигрират в градовете и се превръщат в маргинали.

Като се има предвид, че основните движещи сили на никарагуанската революция все пак произхождат от пролетариата, може да се каже, че тя потвърждава марксистката теория именно чрез своята специфика. Освен това, тя притежава една характерна черта на класическата пролетарска революция - не завършва съсзавземането на властта.

Третият идеологически фундамент на сандинизма е съвременният прогресивен национализъм.
Той води началото си още от антиимпериализма на Сандино и успешната защита на националния суверенитет на Никарагуа срещу агресията на САЩ през 30-те години.

Независимостта на страната е единствената цел на борбата на Сандино и в крайна сметка той я постига.

Обявява, че "единствената цел, която преследваме - това е изгонването на агресора". Национализмът на Сандино може да се окачестви като съзидателен и революционен.
Той изключва шовинизма и се съчетава с определена доза интернационализъм. Според него "суверенитетът на народа не се обсъжда, а се завоюва с оръжие в ръцете". По този въпрос той е на едно мнение със своя съратник - основателя на Салвадорската комунистическа партия Агустин Фарабундо Марти, който заявява, че "когато историята не може да се пише с перо, тя трябва да се пише с пушка".

Основателят на СФНО Карлос Фонсека Амадор възприема и осъвременява идейното наследство на Сандино. На основата на неговата програма, той изработва историческата програма на фронта от 1968г. В нея СФНО се определя като "военно-политическа организация, чиято цел е да вземе властта, чрез разрушаване на военно-бюрократичния апарат на диктатурата".

Заветната мечта на Карлос Фонсека Амадор е "да обедини революционерите от всички страни на борба против империята на долара". Той смята, че никарагуанската революция трябва да обедини в себе си най-доброто от национално-освободителното движение по света. Неговият национализъм съдържа силен социален заряд.

Според сандинисткия вицепрезидент Серхио Рамирес Меркадо, съвременният национализъм на СФНО се проявява по три основни направления: защита на суверенитета, установяване на национална демокрация и икономическа трансформация.

Защитата на суверенитета се осъществява най-вече срещу домогванията на САЩ да възстанови полуколониалния статут на страната.

Националната демокрация трябва да създаде вътрешна стабилност, чрез установяване на единство между различните етнически и социални групи. Икономическата трансформация е насочена към усановяване на контрол върху националните богатства и чуждите капитали и собственост в страната и иползването им в неин интерес.

Както заявява самият Даниел Ортега, "преди всичко и над всичко ние ще продължим да бъдем анти-империалисти". Той и брат му Умберто са лидери на така наречените "Терсеристас" (трети) или "Инсурексионал"(въстанически) - третото, появило се най-късно течение в основания през 1961г. СФНО, след "Дирексион пролетариа"(пролетарско ръководство) и "Герра популар пролонгада" (продължителна народна война) и имащо за цел да обедини другите две и да консолидира фронта.

Това става едва след победата на революцията. На 19.07.1979г. след редица военни победи, вземане на заложници сред управляващите, генерална стачка и всеобщо народно въстание, Сомоса пада, сандинистите вземат властта и начело на страната застава Даниел Ортега, заедно с още осем съратници, така наречените "девет командантес".

През май 1984г. СФНО официално е регистриран като партия. Начело на Политическата комисия застава отново Даниел Ортега. Брат му Умберто Ортега оглавява Комисията по отбраната и сигурността и заема поста министър на отбраната (аналогията с Куба е неизбежна).

Сандинистите възприемат курс на национално единство, на икономически и политически плурализъм.
Отнета е собственоста на семейство Сомоса, проведена е аграрна реформа, национализирани са финансовата система, мините и горите, монополизирани са външната търговия и търговията на едро.

Сомосистите са изгонени от армията и органите за сигурност и на тяхно място идват сандинисти.

Страната се развива добре до 1983г., когато започва необявената война срещу нея. Въпреки това, през1984г. сандинистите убедително печелят изборите и легитимират своето управление.
Техните успехи в областта на социално-икономическото развитие, на демокрацията и самоуправлението, започват да дразнят САЩ, които започват да упражняват над Никарагуа силен икономически, политически и военен натиск.

Те вкарват страната в икономическа криза и я принуждават да даде над 50 000 жертви, в резултат на подкрепяната от тях агресия на "контрите", довела до щети за 12 милиарда долара /колкото е тогава външният дълг на страната.

През 1987г. е сключено мирно споразумение и на "контрите" е дадена възможност да се върнат в страната и да започнат нормален живот.

Заловените излизат на свобода. Избирателният закон е променен и е дадена възможност на всички политически партии да участват в изборите. Направени са редица стъпки за умиротворяване на страната.

На изборите, проведени на 21.02.1990г. сандинистите печелят 42% от гласовете, а обединената опозиция - 54%, с което идва на власт

Президент става Виолета Чаморо, вдовица на убития по заповед на Сомоса опозиционен журналист Педро Хоакин Чаморо.

Причините за поражението са потърсени, както във вътрешен, така и в международен план.
Във вътрешен - това е преди всичко икономическата разруха, продължаващите кръвопролития (въпреки договорите), дългата и тежка служба в армията (която Виолета Чаморо обещава да отмени), манипулациите по време на изборите.

В международен - това е силният натиск от страна на САЩ, разпадането на световната социалистическа система, поражението на Мануел Нориега в Панама, тоталната изолация на Куба.

За отбелязване е, че в изборния ден, когато стават известни резултатите, кубинските емигранти в Майами празнуват и скандират:"Вчера Мануел, днес Даниел, утре Фидел"!

С излизането си в опозиция, СФНО снема от себе си отговорността за управлението на страната в най-тежкия момент на икономическата криза и отрицателните дивиденти по този начин остават за Чаморо.
Този факт по-късно става плацдарм за политическо настъпление на сандинистите.

Фактът, че СФНО взема властта с революция и я губи на избори е без прецедент в историята на Латинска Америка.

Сандинистите доказват твърдото си намерение да се придържат към основните принципи на демокрацията и да съблюдават Конституцията на страната.

Демократичното и цивилизовано оттегляне от властта укрепва техните позиции и облегчава търсенето на помощ от страна на западноевропейските страни при бъдещото им връщане на власт.

Точно това може да се очаква сега от Даниел Ортега, който още по времето на своето първо президентство успя да обиколи 12 западноевропейски страни в опити за привличане на инвестиции и безвъзмездни дарения (и наистина тогава получи символичните 50 милиона долара).

През 16-те години, докато беше в опозиция, той значително омекоти своите радикални възгледи, дори влезе в коалиция със своя стар враг - банкера Хайме Моралес (в чийто конфискуван от сандинистите дом продължава да живее и досега) и дори го направи вицепрезидент!

Направи жест на помирение дори към католическата църква, като (противно на убежденията си) сключи църковен брак със съпругата си - известната поетеса Росарио Мурильо, в присъствието на шестте им деца!

Сандинистите дори подкрепиха в парламентарното гласуване пълната забрана на абортите - в пълно противоречие с разпасания и безразборен полов живот, който водеха като партизани.

Все пак, след идването му на власт, може да се очаква, че той отново ще включи Никарагуа в крайнолевия блок от латиноамерикански държави, който се оформи окончателно през тази година - заедно с Куба, Венесуела и Боливия.

Даниел Ортега отонво се присъединява към стария си приятел Фидел Кастро и новите - Уго Чавес и Ево Моралес в тоталното противостоене на САЩ и процесите на глобализация.

В това отношение крайнолевият блок намира подкрепа и от лявоценристкия - Бразилия, Аржентина, Перу, Чили, Уругвай, въпреки като цяло умерената позиция на лидерите на тези страни и нежеланието им да нарушават континенталното равновесие.