Съдебната реформа в България е динамичен процес, фокусиран към момента върху ограничаване правомощията на Висшия съдебен съвет с изтекъл мандат, изпълнение на препоръките на Европейската комисия, промени в процесуалните кодекси (НПК и ГПК) и осигуряване на ефективна независимост на съда.
Европейските изисквания в Закона за съдебната власт поставят фокуса върху това да се ограничат правомощията на ВСС при изтичане на неговия мандат, съобразено с решенията на Съда на Европейския съюз. Политиците все още сякаш се лутат в изпълнението на дългосрочната стратегия за модернизация на съдебната власт. А важните въпроси се отнасят до прозрачността, кариерното развитие на магистратите и независимостта.
И заради лутането накъде (и кога) България ще поеме със съдебната реформа сме под европейско наблюдение. Защото явно сами не можем. Европейският мониторинг над съдебната реформа в България се осъществява чрез Годишните доклади на Европейската комисия за върховенството на закона. Те замениха стария Механизъм за сътрудничество и проверка, който беше официално прекратен през есента на 2023 г. В последния Доклад за върховенството на закона за 2025 г. , публикуван през юли 2025, Европейската комисия отчита "ограничен напредък" по реформите в България и изразява сериозна загриженост, че след конституционните промени темпото на реформиране е замряло.
Ключовите констатации за България от Доклада през 2025 отбелязват ниско обществено доверие в съдебната система. Едва 27% от гражданите и бизнеса в страната оценяват съдебната система като независима. Също така налице е конституционна несигурност.
ЕК изразява сериозно безпокойство относно решенията на Конституционния съд, които отмениха част от ограниченията в правомощията на главния прокурор. Отчита се риск от отстъпление или застой при прилагането на антикорупционните мерки. ЕК подчертава, че бъдещото финансиране от фондовете на ЕС ще бъде пряко обвързано със спазването на принципите на правовата държава.
Механизмът за сътрудничество и проверка (2007 - 2023) е въведен при присъединяването на България към ЕС през 2007 именно заради дефицитите в правосъдието. Мониторингът по МСП бе спрян, тъй като ЕК прие, че ангажиментите са прехвърлени към постоянния общоевропейски механизъм. Дали Брюксел обаче ни вярва?
Институцията на главния прокурор в България е централна фигура в най-големите политически и съдебни скандали в съвременната история на страната. Позицията традиционно се възприема като източник на огромно влияние и липса на ефективен контрол, което води до поредица от трусове.
Борислав Сарафов (и.ф. 2023 - 2026) стана печално известен с аферата "Осемте джуджета" и мрежата за влияние на покойния Мартин Божанов - Нотариуса и издирвания Петьо Петров (Пепи Еврото). Публикувани бяха снимки на Сарафов в ресторанта, което породи сериозни съмнения за зависимости.
Но скандалите в прокуратурата не започнаха с него. Всъщност това е просто продължението на една дългогодишна традиция. Иван Гешев (2019 - 2023) пък провокира протестите през 2020 след навлизането на въоръжени прокурори в сградата на Президентството. Това предизвика масови антиправителствени протести с искане за оставката на Гешев и кабинета "Борисов 3".
И не само това. След мистериозен взрив до колата на Гешев на 1 май 2023 последва открита институционална война между него и заместника му тогава - Борислав Сарафов. Гешев демонстративно скъса оставката си пред камерите на медиите и обеща да "измете политическия боклук".
В крайна сметка той стана първият предсрочно отстранен главен прокурор от Висшия съдебен съвет, същият, който го подкрепяше. Ръководството на Сотир Цацаров (2012 - 2019) също бе белязано от скандали. Скандалът "ЦУМ-гейт" (2017 г.) избухна след тайна среща в офиса на бизнесмена Георги Гергов в ЦУМ между Цацаров и издателя Сашо Дончев.
Дончев обвини главния прокурор в упражняване на натиск заради негови бизнес интереси и редакционната политика на в. "Сега". Аферата "Костинброд" (2013 г.) завърши без осъдителни присъди.
Може би един от най-скандалните и екстравагантни главни прокурори е Никола Филчев (1999 - 2006). Мандатът му р белязан от авторитарен стил и трагедии, с тежки лични конфликти с политици и магистрати. Най-характерен е случаят "Едвин Сугарев".
Сугарев обяви гладна стачка срещу Филчев. Периодът беше помрачен от убийствата на яростния критик на Филчев- прокурор Николай Колев, и на адвокат Надежда Георгиева. Филчев остана в историята като най-противоречивия и непредвидим ръководител на прокуратурата.
Почти всички скандали в българското правосъдие се въртят около тезата, че прокуратурата се използва като "бухалка" за политически и бизнес рекет или като "чадър" за прикриване на корупция по високите етажи на властта. Този дългогодишен модел е и основната причина за непрекъснатия натиск от страна на Европейския съюз за радикална съдебна реформа.
Дебатът за мястото на прокуратурата в държавното устройство на България е един от най-дългогодишните и ключови въпроси в българската политика и съдебна реформа. Мястото на прокуратурата в съдебната система е заложено още при приемането на Конституцията през 1991 г.. Промяната на този модел според тълкуванията на Конституционния съд изисква свикване на Велико народно събрание.
Фокусът на обществения дебат често пада върху огромната власт и централизирания модел на управление на държавното обвинение. Поради това редица законодателни инициативи се насочват към ограничаване на кадровите правомощия и въвеждане на механизми за разследване на главния прокурор.
Политическите сили в Народното събрание периодично внасят законопроекти за промени в Закона за съдебната власт и Конституцията, целящи преструктуриране на Висшия съдебен съвет и реформа в баланса на силите между съда и прокуратурата. Обществото сякаш остава с впечатление, че това е вътрешно кадрови проблем и цели овладяване на съдебната власт , тоест смяна на господаря.
Относно мястото на прокуратурата позициите се разделят най-общо на две големи концепции:
- Оставане в съдебната власт, както е в момента. Това гарантира независимостта на обвинението от политически натиск и текущото правителство. Търси се защита на прокурорите от кариерни или лични репресии при разследване на политици. Според критиците моделът създава риск от пълна липса на външен контрол и отчетност, като често е критикуван, че превръща институцията в капсулирана структура или средство за политическо влияние без реална демократична отговорност.
- Преместване в изпълнителната власт (Към Министерството на правосъдието). Според привържениците така се повишава политическата отговорност. Правителството провежда политиката по противодействие на престъпността и е логично да разполага с инструментариума на обвинението, като носи отговорност пред парламента и избирателите за резултатите. Недостатъците са относно съществуващия огромен риск от директна политическа злоупотреба, при която прокуратурата може да бъде използвана за саморазправа с опозицията или за прикриване на корупция в управляващото мнозинство.
Всъщност май никой няма конкретна идея накъде да вървим и какво да се прави с главния прокурор. Или на политиците не им стиска генерална промяна. Видимо, прокуратурата все се превръща в бухалка в нечии ръце. Независимо кой е главен прокурор. Може би само при проф. Борис Велчев имаше период на известно спокойствие.
А главния въпрос е (ако вземем последния ръководител на прокуратурата), дали ако Сарафов си тръгна, с него ще си тръгне и сарафовщината от държавното обвинение. Независимо кой какво влага в това управление.
USD
CHF
GBP
