Пиша отново за следенето и слухтенето в Интернет, защото Министерството на вътрешните работи проявява по този въпрос упорство, достойно за по-добри дела.

Още преди време - в края на месец март 2008 г., изказах отрицателното си мнение за електронните амбиции на МВР на обсъждането, организирано от Гражданска инициатива „Електронна граница" и Социалдемократически форум под егидата на Омбудсмана.(„Електронна граница" и Социалдемократически форум бяха сезирали Омбудсмана още седмица преди това).

В началото на ноември 2009 г., потвърдих тази своя позиция .

Поводът за несъгласието ми с натиска на МВР беше печално известната Наредба № 40 на МВР от януари 2008 г. - една безспорна проява на милиционерщина. (щеше да е добре да беше полицейщина, но не би ...).

Наредбата беше нищожна априори, защото според Конституцията следенето на гражданите трябва да бъде регламентирано със закон, а не чрез подзаконов нормативен акт.
Отделен въпрос беше, че наредбата предвиждаше да бъдат следени действията на всички граждани в Интернет, а Конституцията позволява подобни действия само по отношение на лица, за които има съмнения в престъпна дейност.

Днес вече ни пробутват „конституционно съобразни" промени в Закона за електронните съобщения. Очевидно има хора, които смятат, че за прокарването на едно безобразие е достатъчно да бъде спазена формалната страна на въпроса.

Още през месец март 2008 г., заявих от свое име и от името на Съюза за стопанска инициатива (ССИ), че се създава изключително благоприятна хранителна среда за поява и бърз растеж на нерегламентиран вторичен пазар на всякаква информация и най-вече на ТЪРГОВСКИ ТАЙНИ.

Безспорно, неприятно е някой да ровичка из личния ти живот, да чете е-мейлите ти и да следи политическите ти контакти.

Но най-тежки поражения със сигурност ще бъдат нанесени на предприятията, които разработват иновационни продукти и (или работят в силно конкурентна среда).

Те имат истински търговски тайни, чието изтичане към конкуренцият може да им нанесе щети със значителен размер, който трудно може да бъде оценен.

За разлика от приватизацията в икономиката, „приватизацията" в сферата на националната сигурност е истинско бедствие и за съжаление - съвършена реалност.

Още през март 2008 г., имах пълното основание да смятам, че в условията на корупция, дълбоко проникнала на различни нива в държавната власт, обществото не може да има доверие, че информацията, която ще се събира, ще бъде използвана само за предвидените цели и няма да бъде обект на нерегламентирана търговия.

Точно тогава, в началото на 2008 г., при може би първата акция на новосъздадената  Държавна агенция за национална сигурност (ДАНС) беше заловен висш полицейски служител, който години на ред е захранвал с информация престъпния свят.

Днес най-различни източници признават - къде открито, къде под сурдинка - че от МВР и от съответната принадлежаща към него структура за борба с организираната престъпност изтича информация, като „дебитът" й е прекалено голям.

Призивите да имаме доверие на МВР едва ли ще срещнат съчувствие, що се отнася до следенето и слухтенето в Интернет. Подобно доверие е трудно да се има, поради липсата не само на граждански, но и на междуинституционален контрол в структурите на МВР.

Пък и възможността да се завърти нерегламентирана търговия с бизнес информация, необложена с преки данъци, акцизи и социални осигуровки, е много лесно осъществима.
Изкушението е голямо, а възможността злоупотребителите да бъдат изобличени и наказани - пренебрежимо малка.

Затова, близо две години след първите сблъсъци с прословутата Наредба № 40, се налага да започнем от начало.

Интересно, дали ще се намерят народни представители от управляващата политическа формация, които да се досетят, че това, което правят един ден може да се обърне и срещу тях самите?