Нарастващото напрежение между иранския президент Махмуд Ахмадинеджад и върховния ръководител на страната аятолах Али Хаменей всеки момент може да прерасне от политическо във въоръжено противопоставяне и да се изрази във военна авантюра извън иранските граници.

В момента не е ясно кой управлява Иран и откъде - дали президентът от столицата Техеран, или аятолахът от свещения град Кум. Знае се само че Махмуд Ахмадинеджад е пропуснал както аудиенцията си при Али Хаменей, така и заседанието на правителството, което по принцип би трябвало да ръководи.

От друга страна обаче е приел китайска парламентарна делегация, а преди това е имал и конфиденциална среща с туркменския си колега Курбанкула Бердимухамедов, за която медиите в Ашхабад мълчат изцяло, а в Техеран - частично. На последната е било договорено увеличаване на износа на туркменски газ за Иран, който впоследствие се реекспортира в различни посоки (Иран е най-големият вносител на туркменски газ, значително изпреварвайки Китай и Руската Федерация). Тоест, все пак със сетни сили се опитва да управлява държавата и да осъществява президентските си пълномощия.

Когато той за първи път спечели изборите през март 2005г., се случих в арменската столица Ереван на лекция и последвала дискусия с известната американска политическа анализаторка и ветеран от аналитичното управление на ЦРУ Ширийн Хънтър. Тя е иранка, родена в осем-милионния град Тебриз в северо-западната част на страната, избягала със семейството си в САЩ след ислямската революция.

Тогава нейното мнение беше, че новият президент ще бъде по-скоро марионетка в ръцете на аятоласите, тъй като не е интелектуалец и почти няма други достойнства, освен продължителната си служба в корпуса на "пасдараните" (защитниците на ислямската революция).

Всъщност той започва да набира популярност по време на кризата с американските заложници, малко след революцията, завършила с позор за щатските ВВС и специални части. След почти четвърт век възходяща кариера стигна до президентския пост, на който смени реформатора аятолах Мохамад Хатами, чиято основна външно-политическа концепция беше за "диалог на цивилизациите". На изборите победи друг реформатор - бившия президент аятолах Хашеми Рафсанджани.

Още тогава изказванията и поведението му показаха че е със силен характер и воля за провеждане на независима от никого както вътрешна, така и външна политика. Почти веднага втвърди анти - израелската риторика и страната започна да домакинства на демонстративни мероприятия, насочени пряко срещу еврейската държава. Продължи да упорства и по въпроса за иранската ядрена програма, като не пестеше обидни епитети за външнополитическите опоненти на Техеран, настояващи за налагането на санкции.

Всички си спомняме как приключиха президентските избори през 2009г. и последвалите демонстрации и сблъсъци. Тогава той отново се показа като твърд политик, с воля за власт и последователност в прокарването на своите проекти.

През изминалите две години обаче във външнополитическото обкръжение на страната настъпиха редица промени. Санкциите срещу Иран се ожесточават и вече започват да влияят осезаемо върху външната търговия и естествено върху жизненото равнище на иранците. Настъпиха и усложнения с традиционния партньор - Руската Федерация. От друга страна, сближаването между Анкара и Техеран неизбежно отваря вратите за остатъците от светския характер на турската държава, които проникват в иранското общество. А през тази година започнаха и размириците в Арабския свят, включително и в тези държави, където живеят много шиити (в Ирак и Бахрейн дори са мнозинство).

Под влияние на международната обстановка назря радикалната промяна във външнополитическата стратегия на президента. Тя беше предвидена още преди повече от година от най-прозорливите анализатори, които наблюдават тази страна. Например арменският геополитик Игор Мурадян в интервю за news.bg от 23. 04. 2010г. каза следното: "Иран не е агресивна държава...не е в състояние да води експанзионистична политика. И американците разбират много добре това, че бъдещият им съюзник в региона е именно Иран. По този начин разсъждават и опитните политически анализатори в Лондон". Тези прогнози започват да се оправдават именно сега по отношение на президента Махмуд Ахмадинеджад. Въпреки обвиненията си към САЩ и ЕС, че "искат да скарат иранците с арабите и шиитите със сунитите", налице са достатъчно данни, че всъщност дискретно търси пътища за помирение със Запада.

Тук анализаторите (включително и българските) често изпускат от вниманието си един изключително важен фактор: арийското самосъзнание на иранския елит и политическа класа. Не трябва да се забравя, че Иран всъщност означава "страна на ариите". Там дори и ислямският фанатизъм изглежда по много по-различен начин, отколкото в арабските страни. И ислямската революция от 1979г. имаше колкото верска, толкова и социална основа. Ако шахиншах Мохамад Реза Пахлави не беше довел до отчайваща бедност големи части от собствения си народ и цели региони на страната, аятоласите едва ли щяха да имат толкова много привърженици.

За демонстрация на социалното разслоение в тогавашното иранско общество можем да приведем следния задочен разговор между шахинята Фарах и немската ултралява журналистка и терористка Улрике Майнхоф. Когато в интервю за западно-берлинско издание съпругата на шахиншаха лекомислено заявява, че нейното, както и останалите ирански семейства, през лятото почиват на иранската Ривиера - южното крайбрежие на Каспийско море, терористката привежда пример с жителите на една от иранските провинции, чиято основна храна е слама, размесена с вода, за да може да се дъвче. И задава риторичния въпрос: "И тези ирански семейства ли Ваше Величество през лятото почиват на иранската Ривиера!?" Именно тези контрасти доведоха на власт аятоласите.

Аятолах Али Хаменей и неговите привърженици продължават да се ръководят от верски фанатизъм и по отношение на арабите-сунити, на които по традиция те гледат от високо. Те нагнетяват анти-сунитската истерия с цел да оправдаят евентуална иранска военна намеса в Бахрейн, както и въоръжен конфликт със Саудитска Арабия.

В това отношение се престарават най-много главният редактор на официоза на Али Хаменей - вестник "Кейхан" Хусейн Шариатмадари, заместникът и съветник на аятолаха Яхия Рахим Сафави и лидерът на подкрепящата го парламентарна фракция "Енгелаб Ислами" Рухола Хусейнян. Техните изказвания не оставят място за компромиси с петролните монархии и вече предизвикаха отговора на заместник-министъра на външните работи на Саудитска Арабия Турки Бен Мохамед, който призова за обединение на държавите от Арабския полуостров срещу иранската експанзия.

Междувременно от Бахрейн беше изгонен Вторият секретар на иранското посолство Ходжа Алла Рахмани, обвинен в участие в размириците на страната на местните шиити (75% от населението) и намеса във вътрешните работи на страната.

В случая, за разлика от аятоласите, именно президентът Махмуд Ахмадинеджад проявява повече политически реализъм и разбира, че Иран не може да се противопоставя на всички свои съседи (включително и на ислямските) и иска да предотврати катастрофа от рода на безсмислената ирано - иракска война, довела до над един милион жертви, по официални данни (по неофициални неколкократно повече).

Затова с аятолах Али Хаменей започнаха играта на уволнения и назначения на своите привърженици и противници. Президентът уволни външния министър Манучехр Мотаки и назначи за шеф на своята администрация уволнения от аятолаха първи вицепрезидент Есфандияр Рахим Машеи. Аятолахът пък възстанови на поста му уволнения от президента министър на вътрешните работи и шеф на разузнаването Гайдар Мослехи. На по-ниско равнище рокадите на ключовите постове продължават.

Тази приличаща на партия шах (не случайно именно Иран се смята за родината на шаха) игра в крайна сметка ще бъде разрешена по един доста банален начин - от намесата на вездесъщите "паздарани". Все още обаче не е ясно чия страна ще вземат те - на кумира си Махмуд Ахмадинеджад, или на внушаващия страхопочитание и благоговение Али Хаменей. Отговорът на този въпрос не е отдалечен във времето.