В началото на януари бяха оповестени предварителни (и непълни) данни за ражданията в България през 2024 г. Медиите ги отразиха под заглавия като "Тревожни данни: Над 1000 деца по-малко са родени през 2024 г. спрямо 2023 г.", "Демографската криза: През 2024 г. са родени с 1006 деца по-малко от 2023 г." и "Опасна демография: Само 50 673 бебета са се родили у нас през 2024 г.".

Сравняването на непълни предварителни данни е меко казано некоректно, но у нас някои правят трагедии от всяка демографска цифра.

Междувременно Евростат публикува данни за раждаемостта в страните членки през 2023 г. От тях стана ясно, че България е имала най-висок тотален коефициент на плодовитост (това название на показателя се използва от НСИ и част от специализираната литература; тук няма да спорим дали то е най-подходящото; за краткост ще обозначаваме този показател с TFR). При това разликата между нас и Франция, която е втора, и третата Унгария, е значителна - 1.81 деца срещу 1.66 и 1.55 деца (виж фигурата по-долу).

Тотален коефициент на плодовитост (TFR) в Европейските страни, 2023 г.

Източник: Евростат

Тотален коефициент на плодовитост (TFR) в Европейските страни, 2023 г.

Във вторник (29 април), НСИ ще оповести окончателните демографски данни за 2024 г. Това със сигурност ще предизвика интерес и медийни реакции. Политици отново ще спорят дали данните отразяват успехи или провали. "Експерти" отново ще обясняват, че TFR "е средният брой деца, които средностатистическата жена ражда през целия си фертилен период" и ако той е "под 2 деца на една жена, населението намалява".

Подобна интерпретация би изпратила студент първокурсник на поправка. TFR показва не колко деца ражда "средностатистическата жена", а колко тя би родила хипотетично при определени условия. Основното условие е тя да следва повъзрастовите параметри на раждаемост от даден период (например 2024 г.). С други думи, тези параметри трябва да останат непроменени над 30 години (тъй като TFR "транспонира" повъзрастовата плодовитост от даден период върху целия репродуктивен живот на жените). Това трудно се вписва в бързо променящите се демографски процеси, а ако условието не е спазено, показателят се изкривява.

Ще илюстрираме с пример. В Нидерландия през 1964 г. TFR е 3.2. Това съвсем не означава, че "средностатистическата" холандка тогава е раждала над 3 деца. Напротив, окончателното потомство на всички поколения жени там, родени след Втората световна война, е под 2 деца. Просто в страна, известна с късна раждаемост, младите жени по това време започват да раждат значително по-рано. В резултат, се получава "наслагване" на ражданията на две поколения - по-възрастни жени, които раждат късно, и млади, които раждат рано.

Обратният ефект се наблюдава в бившите "соц. страни". В началото на прехода раждаемостта в тях е много ранна. Тенденцията към по-късни раждания създава ситуация, при която по-възрастните жени вече са родили децата си, а по-младите ги отлагат, създавайки "дупки" в TFR. Накратко, TFR надценява броя деца, когато възрастта при раждане се снижава, и подценява броя деца, когато тя се увеличава. В демографията тези изкривявания са известни като "темпо ефект".

Миграцията също може да предизвика изкривявания. Това е свързано с факта, че статистическата система трудно отчита емигрантите. В резултат, населения със значителна емиграция обикновено са надценени от текущата статистика (спомнете си последните преброявания у нас, когато за изненада на НСИ населението се оказа по-малко от техните оценки).

В такива населения (особено ако емигрантите са предимно млади), TFR често е подценен, тъй като броят на потенциалните майки е надценен (т.е. децата са родени от по-малко майки, отколкото статистиката отчита). България попада в тази категория, тъй като все още имаме значителна емиграция на млади хора (макар и тя да намалява).

Възниква въпросът - защо, след като имаме най-високия TFR в Европейския съюз и той вероятно дори подценява броя деца, които средно ражда една жена в България сега, все още има толкова паника около раждаемостта у нас? Например, един бивш вицепремиер счита, че "раждаемостта трябва да се увеличи двойно или тройно, за да не изчезне нацията" и предлага държавата да дава 25,000 лв. за новородено дете. Той пледира и за създаването на демографско министерство, което "трябва да се занимава с раждаемостта".

Част от отговора на този въпрос е в демографската некомпетентност. Но има поне още два аспекта. Единият е етнически. Често опасенията са, че някои етнически групи имат много висока раждаемост. Тези опасения е трудно да се проверят, тъй като текущата ни статистика, подобно на практиката в повечето страни, не събира данни директно по етнически признак.

Може би защото етническият аспект е хлъзгав и като данни, и като дефиниция, и като интерпретация, притеснените от демографските тенденции в България по-често се позовават на т.нар. "заместваща раждаемост". Логиката е, че ако TFR е под магическото 2.1, населението намалява и ние изчезваме.

Тук стъпваме на още по-хлъзгава територия, тъй като заместващата раждаемост се дефинира като заместване на поколения в т.нар. стационарни населения (т.е. затворени населения с постоянна раждаемост и смъртност, и с нулев прираст/нето-коефициентът на възпроизводство е 1). В същото време я измерваме с "периоден" показател (TFR, който както пояснихме, е обект на изкривявания), и интерпретираме през призмата на прираста на населението (макар че връзката между заместване на поколенията и прираста на населението не е пряка - например, население с нулева смъртност се увеличава дори и с много ниска раждаемост).

Тези три измерения могат да се движат в различни посоки - например в население, където кохортната раждаемост е точно на нивото на "заместване" (т.е. средно 2 деца заместват двамата родители), TFR може да е значително под 2, а населението да продължава да расте (такъв, например, е случаят с Южна Корея в края на 80-те години). Казано по-просто, имаме смес от ябълки, портокали и картофи, която е трудно смилаема за неспециалисти. Това произтича от механичното пренасяне на теоретично понятие върху реални населения, нарушавайки предположенията за затвореност и постоянна раждаемост и смъртност.

Говорейки за смъртност, нека отбележим, че през 2023 г. за първи път от доста време България не е страната с най-ниска очаквана продължителност на живота при раждане в Европейския съюз. Със 75.8 години за двата пола, ние изпреварваме Латвия, където този показател е 75.6 години. За точност, ще поясним, че очакваната продължителност на живота при раждане за жените у нас (79.7 години) остава най-ниската в ЕС. Непосредствено преди нас е Унгария с 79.9, а Латвия е с 80.6. Латвийските мъже, обаче, са твърдо на дъното по този показател с 70.5 години. Ние сме пред тях със 72.0 години.

Тъжното е, че новородено момченце в България би живяло с около 10 години по-малко от момченце, родено в Люксембург (при повъзрастовата смъртност от 2023 г.) и с над 7 години по-малко от момченце, родено в по-близката до нас Словения.

Новородено момиченце в България пък би живяло с 7 години по-кратко от момиченце, родено в Испания (при повъзрастовата смъртност от 2023 г.) и с над 5 години по-малко от момиченце, родено в Словения. Зад тези цифри се крият лични трагедии, свързани с преждевременна смърт, но и загуба на човешки потенциал, а в края на краищата и на население.

Да се върнем обратно към броя на ражданията в България. В най-активна репродуктивна възраст сега са малките поколения, родени през 90-те години на XX век, които са допълнително "обезкървени" от емиграцията. С други думи, броят на потенциалните майки е малък, а следователно и броят родени ще бъде нисък.

Държавата трябва да подкрепя младите родители, без да очаква те да изпълняват нечии съмнителни въжделения за броя на ражданията. Както сме подчертавали и преди, решението кога и колко деца да имат е едно от най-съкровените решения, които хората вземат. Намесата на политици в тези решения не води до нищо добро.

Това, което ни трябва, не е демографско министерство, занимаващо се с раждаемостта, а добре работещи държавни институции, които осъзнават, че демографията не може да бъде "затворена" в едно единствено ведомство - тя трябва да бъде приоритет и да "пропива" работата на всички правителствени институции.

Трябва ни и по-ефективна и качествена здравна система, както и хора, добре осъзнаващи отговорността за собственото си здраве. Не на последно място, ни трябва и значително по-висок експертен капацитет в областта на демографията.