Украйна - от „замразени" към „припламващи" и разгарящи се конфликти

Повод и „вдъхновение" да напиша следващите размишления е един текст на проф. Гиндев в блога му.

Боя се, че цитираният текст отразява в доста голяма степен възгледите на голяма част от така наречените „русофили" в България. Слагам кавички, защото част от тях примерно не знаят руски, а други разбират русофилията просто като омраза към САЩ, Европа, евреите или някой друг подходящ. Проф. Гиндев поне със сигурност знае руски, ако не друго ...

Моят коментар не цели да влиза в полемика с проф. Гиндев, нито пък да коментира публикацията му точка по точка. Той обаче със сигурност е провокиран от изказа на проф. Гиндев. И със сигурност, той е предизвикан от желанието ми да се опитаме да изясним някои обстоятелства около ставащото в Украйна, което пък да ни помогне да се ориентираме поне за това, което можем да очакваме в близките месеци.

Как бяха заклеймени три велики сили и отречена една доста голяма държава.
В статията си проф. Гиндев демонстрира величествено презрение към Германия (била окупирана страна ...) и към Франция (тя пък била попаднала случайно сред победителите във Втората световна война). За Украйна - да не говорим - Порошенко бил „нелегитимен президент" на „разпадаща се държава". След което едва ли не заклеймява Путин, че преговаря с „Бандеровци" и „нацисти".

Подобни квалификации спрямо участниците в преговорите в Минск не говорят добре за автора им. Порошенко е напълно легитимно избран президент, при избирателна активност, за която ние можем само да мечтаем. Вярно е, че в част от Донецка и Луганска област избори не се проведоха, но такава беше волята на "опълченците". Освен това, каквито и да бяха резултатите на тези територии, Порошенко пак щеше да бъде избран. Украйна в момента има и напълно законно избран парламент - изборите за Радата също бяха проведени доста коректно.

Франция продължава да е велика ядрена сила и постоянен член на Съвета за сигурност, а Германия не е спирала да бъде „локомотивът на Европа". Но тези неща са незначителни подробности за хора, изпадащи в еуфория, когато научат, че „опълченцине" в Източна Украйна са се придвижили километър, два или пет напред...

Къде „скърцат" отношенията между Путин и „опълченците" от ЛНР и ДНЛ?
И Порошенко, и сегашната Рада са признати от Русия и това съвсем не е от куртоазия. Всъщност, тук се отразява едно от противоречията между местните дейци на "опълчението" в Луганска и Донецка област (да си ги наречем просто сепаратисти, каквито те са си реално) и централната власт в Руската федерация. Лидерите на сепаратистите искат да бъдат държавни глави, управници на нова държава, съществуването на която изцяло да се гарантира от Русия - финансово, икономически и най-вече военно.

Президентът Путин иска преди всичко да има максимално възможния контрол над ЦЯЛА Украйна. За него обявяването на някаква "Новороссия", която обхваща парчета земя в Източна Украйна не струва нищо. За него е важно Украйна да бъде далече от НАТО и от ЕС, да има контрол над местния политически елит и да е сигурен, че евентуалният военен противник няма да прехвърли Карпатските планини.

Както казва Джордж Фридман, "руснаците са параноични, което не значи, че нямат основание за това". В Москва разсъждават в категориите на класическата геополитика. Те искат сухопътните сили на вероятния противник, за какъвто те разглеждаха НАТО, дори и в дните на най-жарката дружба и партньорство между Монс и Москва, да стои ОТТАТЪК Карпатите. Необходима им е физическа и географска преграда пред предполагаемия военен враг.

По тази причина Путин многократно подсещаше сепаратистите да не бъдат по-католици от Папата и да се опитат да се внедрят колкото се може повече в новата Рада.

За „оглушките" на сепаратистите и тънките им сметки.
Водачите на сепартистите отлично разбират, какво иска от тях Путин. Те не може да не са "забелязали" и факта, че Путин изтегли от Луганска и Донецка област всички "управници" на двете новообявили се народни републики, които имат руско гражданство. Изгря звездата на хора, които са по принцип местни - с украинско гражданство.

Едновременно с това, бяха изтеглени в Русия и някои от най-популярните военни командири, сред които с неотразима светлина грее небезизвестният Гиркин - Стрелков. Същият Гиркин, за когото се знае, че въпреки доста емоционалния си изказ следва стриктно путиновата логика и е смятан за крайно лоялен към президента на Русия, многократно призовава военните командири в Лунска и Донецка област, които са с руско гражданство, както и казашките атамани да се върнат в Русия.

Междувременно, някои от най-крайните военни командири на сепаратистите се оплакват доста на висок глас, че руската материална помощ изобщо не достига до тях, а се разпределя между не чак толкова гръмогласни полеви началници.

Стигна се и до физическото ликвидиране на един от най-нашумелите полеви командири на "опълченците" в Луганска област. Това предизвика невъобразим сканадл между различните фракции в ЛНР, като единственият неизяснен въпрос остана дали въпросният "war lord" е ликвидиран от актуалния министър-председател на ЛНР или направо от руското военно разузнаване. Имаше дори слухове (непотвърдени до този момент), че всъщност въпросният пълководец е пленен от руските служби, а е избита само охраната му.

Каквото и да е станало, важното е друго - на всеки здравомислещ човек е ясно, че на Путин му трябва послушна, НЕ натовска и НЕ европейска Украйна и затова той предпочита да търси начин да "внедри" там свои хора, които трябва поне формално да са украински граждани. Самите граждани, които са се озовали по върховете на ЛНР и ДНР хич даже и не искат да слизат от тези висини и те се опитват да балансират между указанията на президента на Русия и екстремизма на част от полевото командване на опълченците.

На водачите на ЛНР и ДНР много им се иска хем да не ядосват жизнено важния си покровител, хем ако е възможно войната в Украйна да продължи до победен (за тях) край. За тях е много важно в ЛНР и ДНР да има постоянно напрежение. От една страна това спира всякакви преговори за нормализация, за реинтеграция на самообявилата се „Новорусия" в Украйна с една или друга степен на автономия. От друга страна, това е демонстрация пред Путин, че като местни военни командири те струват нещо.

Така се стигна до над 200 дневните боеве за летището на Донецк, където и двете страни дадоха големи жертви - напълно НЕсъответстващи на военното и стратегическо значение на вече напълно неизползуваемото и извадено от строя летище. Така се стигна и до сегашните епични боеве около Дебалцево, за които и двете воюващи страни не могат да дадат смислено обяснение за какво се лее кръв след ужким сключеното примирие.

От страна на украинците се появи едно доста съмнително обяснение, че който контролира Дебалцево - той контролира транспорта на въглища, но към такава трактовка на въпроса могат да се направят много и най-различни възражения. От страна на „опълченците" дойдоха меко казано абсурдни тези - че Дебалцево е тяхна „вътрешна територия", по която могат да си стрелят колкото искат, както и че ... нямало да е „морално", ако боевете там спрат.

Всъщност, украинците не искаха, а може би и в определен момент не можеха да се изтеглят. Без значение как ще се изтеглят, за тях това би било тежка загуба на престиж. За „опълченците" пък е жизнено важно конфликтът да не спира, за да не спират и конвоите с всякаква помощ от страна на Русия.

И на Путин не му е лесно ...
В такава ситуация, за Владимир Путин е необходимо да се опита да продължи да прокарва своята политика - постигане на пълен контрол над Украйна. За него е ясно, че това вече е непостижимо с военни средства. Затова трябва да се водят някакви преговори. Форматът на който се чуди проф. Гиндев е възможно най-удобният за Путин. На него не му е необходимо да има на масата на преговорите нито САЩ, нито консолидирано европейско представителство.

Друг е въпросът, че дори и в този формат, крайните цели на руската политика не са лесно постижими, още по-малко - от днес за утре. Затова ще продължаваме да сме свидетели на примирия и на нови възпламенявания на конфликта, като всеки цикъл „примирие - бой - примирие" ще цели да легитимира промените във фронтовата линия между украинците и сепаратистите. По принцип в Москва вероятно смятат, че линията на фронта ще се променя все благоприятно за „опълченците", макар че последните събития около Мариупол показаха, че е възможен и друг развой в тактически план.

Освен това, Путин основателно смята, че Украйна е в по-тежко икономическо и финансово състояние от Русия. Колкото и да е притеснен президентът на Руската федерация от икономическия и финансов колапс в страната му, той знае, че Украйна е в още по-тежко продължение и във войната на изтощение шансът е по-скоро на негова страна.

Така че, няма какво да се чудим защо Владимир Путин сяда да води преговори в такъв формат - с Германия, Франция и Украйна. Това е възможно най-комфортната формула за него. Лошата новина за нас е, че конфликтът има огромна вероятност да се проточи. Протакането на конфликта най-вероятно ще вкара Русия в рецесия, ако това вече не е и станало и е въпрос на кратко време статистиката да го установи като факт. Рецесията на Русия обаче се отразява зле и на регионалната, и на европейската икономика. Това не може да ни радва.

В тези схватки обаче примат има политиката над икономиката, а не обратно. За съжаление - иначе подобни конфликти изобщо нямаше да започват, но не би.

Точно в навечерието на Първата световна война, един икономист беше доказал черно на бяло, че нови мащабни европейски войни вече са невъзможни, защото щетите от тях щели да бъдат обществено непоносими. Знаем какво стана ...