Вчера, в неделя (неделя на св. Григорий Паламà, втора от Великия пост), видях улиците в квартала покрити с изхвърлени от пощенските кутии агитационни материали под формата на вестничета - натрапчиви като листовките на хипермаркетите, които кой знае защо никой не третира и не санкционира като хартиен спам, какъвто те са парекселанс. Също така ме връхлетя и новината за акцията пред къщата в Банкя, където живее дъщерята на Бойко Борисов със семейството си. На пръв поглед това не е акция на политически субект, не е обозначена като част от нечия предизборна кампания, а деструктивен изблик в стил Ислямска държава (черни знамена с бели знаци) с участието на "Системата ни убива" (осиротели, след като политическите им вдъхновители и покровители дадоха заявка самите те да се запишат и да станат част от "системата") и онзи псевдодуховник със съмнително психическо здраве. Протестъри, сър...

Най-сетне, от партията на Цветан Цветанов пък щели да налагат модела "Марк Рюте" - сам по себе си достатъчно сладникав и лицемерен, онзи модел, дето министър-председателят трябвало да живее в скромен студентски апартамент и да се придвижва с велосипед. Не знам само с кои очи и с кой акъл от партията на Цветан Цветанов отправят политическо послание, в което се съдържа думата "апартамент".

Не, не искам да следя предизборната кампания, не искам! Но тя ме застига, стоварва се върху мен и нахално ме докосва с някой от лигавите си псевдоподи.

Какво ще стане на изборите? В крайна сметка това, за което ще гласува електоратът. Нищо повече. Дори да има елемент на манипулация, той няма да бъде решаващ, както никога не е бил. Защото ако едни избори могат да се откраднат изцяло, то винаги ще управляват едни и същи управляващи, нали?

Този път има рекорден брой мераклии, може би защото протестите през лятото миналата година създадоха илюзията, че властта се търкаля по земята и всеки може да се наведе и да я вземе. Ама абсолютно всеки: и Сульо, и Пульо. А всъщност не е така. Голямата интрига отново е между главните играчи, а останалите се съревновават за позицията "банка за недостигащи депутати". Не е без значение кой ще влезе в ролята на банката - Слави Трифонов, Мая Манолова или ДБ. Затова е много важно как избирателите ще направят избора си, на какъв принцип. И аз като един махленски теоретик имам теория за това как се формира решението на обобщения избирател. То се формира от пет групи мотиви - три рационални и две ирационални.

Първият рационален мотив е идеологията. Гражданите гласуват според мирогледа и ценностите си, обикновено в ляво или в дясно, за консервативни или либерални политически субекти. В последните времена (Прощавайте! Не исках да прозвучи така!) много избиратели ще се вглеждат в отношението на кандидатите към въпроси като семейство и общности, християнска традиция и патриотизъм от една страна и глобализъм, модернизъм и мултикултурализъм от друга. Ще разсъждават така: "Политик с правилен мироглед и правилни нравствени устои надали ще вземе грешни управленски решения. В крайна сметка ще се окаже прав за всичко".

Вторият рационален мотив е политическият - каква политика ще води този или онзи, ако спечели властта с нашите гласове. Тук вече избирателят започва да изследва приоритетите. Дали приоритет е икономиката с нейния непрестанен растеж, с проблемите на безработицата и заетостта, с възможностите да поддържа социалната система; дали пък приоритет са образованието и културата заради необходимостта от нови качествени поколения, способни да оцеляват в сложната глобална конюнктура; дали пък приоритет е здравеопазването или пък сигурността, или пък външната политика, околната среда. Как властта ще се отнася към дребния бизнес, ще го пази ли от непосилната конкуренция на корпорациите? А ще пази ли работника от работодателя? Или пък, подкупена от едрия капитал, ще тъпче и скубе малкия човек, докато не го докара до пълно отчаяние?

Третият рационален мотив е личният интерес. Не е все едно дали на власт е Драган или Стоян, особено ако Стоян ти е братовчед. Това е най-здравомислещият мотив, защото чрез властта хората се надяват да постигнат преди всичко лични цели, да гарантират и подобрят собствения си живот. Те ще поискат такава власт, която може да гарантира това. Ще поискат да видят свои познати на важни постове или поне да не фалират работодателите им.

Следват ирационалните мотиви. Първият е "как ще гласуват другите". Ирационален е, защото изборът с такъв мотив няма никакво отношение към качеството на живот на избиращия. Често дори, увлечен от общата инерция, избирателят гласува против собствените си интереси. Много хора, нищи духом в най-прекрасния евангелски смисъл, не набират смелост да решат сами и започват да се оглеждат как ще гласуват техни близки или познати с доказан авторитет. Има нещо патриархално и мило в това. Когато преди години питахме една млада и умна жена как ще гласува, тя сви рамене с безразличие и отговори: "Не знам. Каквото каже мъжът ми". И го каза с облекчение, задето някой друг ще свърши неприятната работа (в случая да реши за кого да се гласува) вместо нея.

Другият ирационален мотив е "гласуваме за победителя". Не знам откъде се е взел, но го има: човек нюха накъде духа вятърът и гласува за онзи, който евентуално ще спечели изборите, за да каже после: "спечелих ги и аз" и през годините на следващия мандат да се чувства управляващ, да знае, че "ние сме на власт", защото така световната хармония е по-безспорна. Иначе да сме в опозиция, защото сме гласували за изгубилия кандидат, е напрягащо. Разбира се, в повечето случаи гласуващият на този принцип не е нито управляващ, нито опозиция, а безлика електорална единица, за която се сещат веднъж на четири години.

Невинаги решението за гласуване е индивидуално. Често и то не с лошо сърце, хората се съветват помежду си, гледат как гласуват роднините, колегите, началниците... Бил съм свидетел на случай в областен град. Водачът на една от листите имаше съученик със собствена фабрика и стотина работници. Срещнаха се двамата в една кръчма, спомниха си младостта и фабрикантът обеща да каже "добра дума" на работниците си. Вероятно е казал и то без да задължава никого, а много от работниците са били благодарни, че някой е решил вместо тях.

Ето така хората решават (или поне би трябвало да решават) как да се държат на избори. Всички мотиви са актуални. У някого преобладават идеологическите, у друг - политическите, у трети - прагматичните, но в крайна сметка ги има всичките. И проблемът, доколкото има проблем, далеч не е кой от петте мотива за гласуване е водещ. Проблемът е съвсем друг.

Както много пъти сме казвали, у всичко, включително и у човека (най-вече у човека!) доброто и злото са смесени. Няма абсолютно добри и абсолютно лоши хора. Майсторството на взаимоотношенията е в това към кое от тях ще се обърнеш, за да ти отговорят отсреща със същото. Порочното в предизборната кампания е, че участниците се обръщат към злото един у другиго и съответно със злото си отвръщат. А правилният подход е да търсиш у кандидатите и опонентите доброто, за да ти отговорят с добро и те след изборите. Способен ли е нашият народ на това? Способни ли сме да търсим у всекиго доброто, при положение че то с абсолютна сигурност съществува? Помните ли онзи филм, в който пилотът на самолета на няколко водки спаси пасажерите с гениална и смела маневра? Какъв е пилотът: пияница или герой, пропаднал тип или талантлив, смел и жертвоготовен професионалист? Очевидно и двете, неслитно и неразделно. Въпросът е кое ще изберем за по-важно. Кое от човека отсреща ще повикаме. И смея да твърдя, че каквото повикаме, такова ще се обади. Да търсиш и провокираш доброто у другия е качествено нов (поне за нас) подход, изпълнен с надежда и добри предчувствия. Що пък да не пробваме, а? Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.