Тези дни сънувах приблизително следния сън. Годината е 2011-та. Намирам се на булевард „Мария Луиза", а там от гарата та до Лъвовия мост се е проточило безкрайно шествие.

Протестиращите демонстранти носят огромен транспарант на който пише: „Долу корумпираната двупартийна коалиция!".

Съдейки по носените от демонстрантите карикатури и плакати на Бойко Борисов и на Сергей Станишев, ставаше ясно, че „корумпираната двупартийна коалиция" е управляващият през 2011 г. следизборен съюз на ... ГЕРБ и БСП.

Още повече, че най-отпред на шествието достолепно вървяха лидерите на опозицията - Волен Сидеров и Ахмед Доган ...

След като чуят за този сън, приличащ на анекдот, някои читатели веднага ще скочат и ще ме обвинят в черногледство, краен песимизъм и в желание да очерня ГЕРБ и неформалния му, но за сметка на това - крайно харизматичен лидер.

Нямам никакви подобни намерения. Просто съм сънувал сън, който очевидно почива на напълно осъществим политически сценарий.

Действително, бяхме свидетели на официално и публично изявление на Бойко Борисов, свеждащо се до категоричното обещание да не се коалира с БСП - нито преди, нито след изборите.

Няма причини да не вярваме на човека - той не е Симеон Сакскобургготски, който поднесе същата „клетва" непосредствено преди парламентарните избори през 2005 г., а след това направи точно обратното.

Бойко Борисов и Симеон Сакскобургготски са две съвсем различни лица, независимо, че единият е отговарял за сигурността на другия за известен период от време.

Само че, не е необходимо Бойко Борисов да е „политически мошеник" и демагог, който не държи на думата си. Възможно е напълно обективни обстоятелства да създадат условия за раждането на нова, този път двуглава „управляваща ламя".

По принцип, едва ли можем да се съмняваме, че и следващото правителство ще бъде коалиционно, освен ако не бъде извършена внезапна промяна на избирателната система в последния момент - нещо, което едва ли ще се случи.

Въпросът е - кои ще бъдат партиите, които ще попаднат в следващото Народно събрание ? Една от неприятните, но напълно възможни парламентарни конфигурации е в следващото Народно събрание да влязат четири политически партии - ГЕРБ, БСП, ДПС и „Атака".

Дори при споменаването на такава прогноза, привържениците на СДС и ДСБ ще ме обвинят в некоректни внушения и „игра за ГЕРБ".

И през ум не ми минава да „играя" за ГЕРБ или да внушавам някому, че СДС и ДСБ не могат да влязат в следващото Народно събрание. Напротив - искам да напомня за огромната отговорност, която имат тези две партии за съдбата на политическия ни живот след парламентарните избори през 2009 г.

На по-самоуверените лидери, членове и привърженици на СДС и ДСБ, мога само да обърна внимание, че ситуацията по никакъв начин не им гарантира безгрижна предизборна кампания и безпроблемно влизане в парламента.

Могат да се случат всякакви изненади - включително и внезапно повишаване на избирателната активност. На този етап и СДС, и ДСБ сякаш се занимават само с „ядрото" на най-твърдите си привърженици.

Драмата в ДСБ по ужасяващ начин напомня постепенното обезлюдяване на БСДП през годините - партията има изключително ярък лидер, в чиято светлина изгаря всеки, който непредпазливо се приближи прекалено близо ...

В СДС пък до такава степен са заети сами със себе си, че човек се пита дали ще успеят да наваксат в диалога с избирателите до датата на редовните парламентарни избори.

И ДСБ и СДС много добре се справят с така наречения „антикорупционен дискурс" или казано на човешки език - с говоренето срещу корупцията.

За съжаление, по всичко личи, че изобличаването на корупцията и некомпетентността в днешното управление (особено в определени среди на държавната администрация), няма да е достатъчно, за да трепнат сърцата на избирателите, които биха били склонни да отидат до избирателните секции в уречения ден и да пуснат заветната бюлетина за някоя от двете „сини формации".

Ако СДС и ДСБ успеят да влязат в следващия парламент (заедно или по отделно), ще имаме силно фрагментиран парламент с поне шест парламентарни групи в него.

(Извинявам се на привържениците на НДСВ, „ЛИДЕР" и ВМРО - респективно на Движение „Напред", но на този етап техните шансове изглеждат повече от мъгляви и ще им се наложи да извършат титанична работа за да бъдат в списъка на парламентарните сили през следващия политически цикъл - от 2009 до 2013 г.).

В такъв парламент би могло да се сформира „правителство на партиите от ЕНП", което да не изглежда като „политически Франкенщайн" и което да може да поеме определени отговорности за управлението на страната.

В най-лошия случай, подобно правителство би могло дори да привлече на помощ и „Атака" в чисто прагматичен план, въпреки огромните различия, които СДС, ДСБ и дори ГЕРБ имат с партията на Волен Сидеров.

Казано по начин, който е на ръба на цинизма - след като Комунистическата партия на България е член на „Коалиция за България", защо десницата да не може (макар и с погнуса) да си „закърпи" парламентарното мнозинство с „Атака"?

Предпазливите изказвания на Иван Костов за „Атака" направени напоследък, могат да бъдат тълкувани точно в такъв контекст - внимателно разграничаване и едновременно с това - подготовка на почвата за сериозен компромис в името на евентуално правителство, доминирано от партиите от ЕНП и подкрепено от партията на Волен Сидеров.

Ако обаче двете партии, наследнички на традициите на някогашния Съюз на демократичните сили, допуснат да останат „извън борда", последиците ще бъдат изключително тежки не само за тях самите, но и за цялостния политически процес.

Тогава СДС и ДСБ могат да последват съдбата на някогашните „СДС-та с тирета". (От личен опит мога да уверя всички, че адски боли, когато получиш ... 3,89 процента на парламентарни избори, а възможността от бърза дезинтеграция след поражението е огромна).

От друга страна, вероятният победител на следващите избори - ГЕРБ, ще може да научи от живия живот, какво означава пирова победа.

В един парламент с четири партии, в който си правят компания ГЕРБ, БСП, ДПС и „Атака", съставянето на правителство най-вероятно ще е много тежко упражнение.

Напълно възможно е нещата да се окажат на кантар и да не е възможно съставянето на стабилно или изобщо на каквото и да е правителство.

Политическата аритметика може да се окаже такава, че нито вариантът ГЕРБ - „Атака", нито вариантът БСП - ДПС да могат да съберат мнозинство или пък тези мнозинства да са толкова проблематични, че лидерите на ГЕРБ и на БСП да не искат да играят в подобна „пиеска".

„Правителствата на малцинството" не се вписват в българската политическа традиция. Опитът на правителството на Филип Димитров е повече от поучителен.

Никой не може да разчита на нечия „подкрепа без правителствени ангажименти", особено ако подкрепящата „от страни" партия се нарича ДПС.

Правителствени конфигурации, в които участват едновременно ДПС и „Атака" можем да смятаме за практически неосъществими. Колкото и да са цинични политиците ни, има предел дори и за тяхната безпринципност.

Тогава остават две варианта - разпускане на Народното събрание и нови избори или ... „голяма коалиция" на ГЕРБ и БСП.

Първият вариант може да се изроди в „избори до дупка" и до политическа криза с трудно прогнозируеми последствия.

Вторият вариант със сигурност ще бъде приет от европейските партийни фамилии и ще бъде представен на народонаселението като признак на дълбока политическа мъдрост, управленска отговорност, на „исторически компромис в името на България", на „необходима стъпка в критичен момент от процеса на усвояване на европейските фондове".

Тогава дори и Бойко Борисов ще може да разпери ръце и да каже - „Да, декларирах, че няма да се коалирам с БСП, но избирателите ... искат точно това".

След това ще последват позовавания на исторически примери на „големи коалиции" на християндемократи и социалдемократи в Германия и ужасният край на предишния парламентарен мандат ще се превърне в ... ужаси без край.

В държавите с политически традиции коалиционните правителства са гаранция за взаимен контрол и политически консенсус. У нас подобни правителства все още водят до „феодализация на администрацията" и разпределяне на „собствени периметри" във властта, където коалиционният партньор няма право да си пъха носа.

Иначе казано - разпределяне на „корупционните пасища" между коалиционните партньори.

Дано не съм прав и дано просто ми се присънват кошмари, но картината на България, управлявана от правителство на ГЕРБ и БСП, останали на практика без опозиция (каква опозиция за Бога, биха могли да консолидират ... ДПС и „Атака" !?) ужасно би напомняла на живописното творчество на Йеронимус Бош.

Затова отговорността на СДС и ДСБ за представянето им на предстоящите парламентарни избори е огромна. Защото те не играят просто с партийните си политически перспективи, а със състоятелността на цялата ни политическа система.

Някой песимист може да попита иронично - „Каква състоятелност може да има в сегашната ни политическа система ?". Аз като непоправим оптимист, мога да уверя всички, че все още има някакви остатъци от „състоятелност", както и че винаги ИМА И ПО-ЛОШО ...

Тук няма да давам съвети за предизборната стратегия на СДС и ДСБ - това е отговорност на техните лидери.

И като казах лидери, стигаме до предстоящото събитие, което повечето наблюдатели игнорират, но което е от съдбоносно значение за развръзката от „Избори 2009".
Събитието, наречено общопартиен избор на лидер на СДС.

При така развиващата се обстановка, едното събитие, от което в СДС трябва да се пазят повече, отколкото дявол от тамян, е евентуалният провал на предстоящите вътрешнопартийни избори.

След оставката на г-н Юруков, всяко проваляне на прекия избор на лидер на СДС ще има съвършено катастрофални последствия за синята партия.

Проблесналите искри около анулирането на номинацията на Марио Тагарински, както и някои други симптоми, видими повече за страничните наблюдатели, отколкото за самите членове на СДС, показват, че това не са безпочвени тревоги.

Вторият проблем пред СДС е самият избор на лидер. Кандидатурите са известни. Тук ще се въздържа от каквито и да са негативни коментари на отделните кандидати. Самият аз не съм член на СДС (както и на никоя друга партия) и не мога да участвам в изборите за председател. Но ако бях член на СДС, щях да дам гласа си за Мартин Димитров.

Не защото с него ме свързва някакво близко приятелство, което да ме кара да му имам огромно доверие. Напротив - повечето от останалите кандидати познавам по-отдавна и по-добре.

Но за страничния наблюдател в момента, Мартин Димитров е олицетворението на свършената работа от СДС в този парламент.

Нека никой не се обижда - така изглеждат нещата от страни, а повечето избиратели са именно там - отстрани, а не вътре в СДС, с неговите вътрешнопартийни проблеми и „съзерцание на пъпа", извършвано в духа на древната източна традиция.

СДС имаше възможността да бъде оглавен от някого, който „не е губил поне местни избори". Всички очакваха кандидатурата на Найден Зеленогорски, но тя не се появи.

Много хора, очакваха кандидатурата и на Йордан Бакалов, като несъмненият специалист на СДС в областта на националната сигурност, но и той се въздържа от състезанието.

При това положение, изборът трябва да стане между „наличните кандидати" и най-лицеприятният и приемлив е Мартин Димитров с неговия парламентарен актив.

„Партийците" в СДС могат да се мусят колкото искат - Мартин Димитров действително не е извървял пътя от председател на партийна секция до народен представител.
Той влезе в парламента от „гражданската квота". Но точно като човек „влязъл по покана" в листата на СДС, той се държа изключително адекватно.

Имал съм възможността да подкрепям законодателни инициативи на Мартин Димитров в комисиите в Народното събрание и знам, че него наистина го е грижа за законодателството, за състоянието на държавата, за бизнеса и за работниците.

Мартин Димитров е безспорно политикът в България, който направи нещо реално за „прохождащият бизнес", за стартиращите предприемачи.

Неговите законодателни предложения в някаква степен стигнаха до ушите на избирателите, при това - не само на членовете на СДС.

Всъщност, повечето "десни" политици пет пари не дават за малките предприятия и за микро- бизнеса. Мартин Димитров е изключително приятно изключение в тази насока. Дори само това е причина да го намирам за много приемлив като лидер на СДС.

Мартин Димитров е човек, който не само има визия по много въпроси, но също така е способен да приема чуждото мнение за много неща.

Имали сме с него противоречия по разни „либертариански догми", но от цялото съзвездие дейци на Института за пазарна икономика, той е може би най-малко догматичен. (След него идва Георги Ангелов).

Много хора призовават да подкрепим Мартин Димитров за това, защото е блогър. Даже някой изтъкна, че той е "биоблогър" - естествен блогър, а не да речем като моя милост, дето си обмисля текстовете, преди да ги напише...

Надявам се, че този въпрос няма да бъде преекспониран, защото голяма част от хората, които ще гласуват на вътрешните избори на СДС (в това число и народни представители) не са наясно с тази форма на комуникация и дори се дразнят от постоянното повтаряне на призива "да гласуваме за (био)блогъра".

Мартин Димитров има много по-важни достойнства от това, че си води дневник он-лайн, макар че за читателите би трябвало да е ясно, че сам по себе си блогът му е форма на отчет пред избирателите, какъвто повечето депутати изобщо не правят.

В този смисъл трябва да се подчертава, че Мартин Димитров е човек, който знае да се отчита за постъпките си, без значение дали това ще става по електронен път или по друг начин.

Единственото нещо, което ми пречи да дам абсолютно категорична оценка за него е фактът, че до сега не е имал реална власт.

Един човек се преценява, когато има реална власт. Народът е рекъл - "Дай му власт, пък му гледай сеира". Но това е рискът от взимането на страна в подобни ситуации.

В интерес на СДС и на демократичната общност е следващият лидер на синята партия да се казва Мартин Димитров. Дано не ни разочарова ако това стане.

*Изразените мнения са лични. Те по никакъв начин не ангажират Съюза за стопанска инциатива, на който авторът е заместник председател, или УНСС и Нов български университет, където преподава.