"Никой не може да си позволи да слага каквито е да бръмбърчета, за да подслушва българския учител." Думите са на председателя на Синдиката на българските учители Янка Такева. Каза ги по време на годишната церемония "Учител на годината". Такева призова Министерството на образованието и науката да спре да "флиртува" с родителите и заяви, че ако идеята за видеонаблюдение в училищата и детските градини бъде приета, ще се повтори стачката от 2007 година. Тогава педагозите напуснаха стаите за 40 дни.

Като говорим за видеонаблюдение, ето още една ексцентрична идея - да сложим камери в домовете. Сигурно ще се видят интересни неща в някои от тях.

А и ако погледнем статистиката за насилие над деца, имаме пълното основание да го направим, макар че ще е толкова незаконно, колкото и поставянето на записващо устройство в нечие джобче. Издевателствата над деца в семейството имат най-голям дял от всички регистрирани случаи - 65 %. След тях е насилието, проявено в училище. Това са данни, изнесени при приемането на Националната програма за превенция на насилието и злоупотребата с деца (2017-2020).

Още малко статистика. На "горещия телефон" към Държавната агенция за закрила на детето през миналата година са приети 108 852 обаждания - рекорден брой за времето, в което тази линия е била регистрирана от 2009 година насам. За една година сигналите за домашно насилие, подадени от деца, са се увеличили с почти 40 %. Около 3000 деца годишно стават жертва на насилие в семейството, включително и сексуално. В публикувана още преди две години статистика без пряк надзор от родители у нас са били над 260 хиляди деца. Те биват отглеждани от близки и далечни роднини, дори съседи, защото родителите им са на гурбет. Една значителна част от децата търпят агресията на родителите си, а друга оцеляват без тях.

Излиза, че имаме пълното основание да организираме протест с искане да бъдат поставени камери по домовете. Само че и ние, родителите, усвоихме похвата на политиците - да изместим фокуса на проблема върху другиго, за да не лъснат собствените ни грешки. Сега искаме да бъдат поставени камери за наблюдение в детските градини и училищата, за да осъществяваме мониторинг върху работата на педагозите. Разбира се, не могат да бъдат оправдани шамарите и обидните думи, които огласиха всички медии. Но без да омаловажаваме случилото се, да помислим кой как и с кого работи в тях.

Ситуацията в детските заведения от години се влошава, защото липсват млади специалисти. Професията не е никак примамлива за малкото завършващи. Заплатата на една "лелка" в детската градина слабо прехвърля 400-те лева. Същите тези жени работят в групи с по 30 деца ( в големите градове) и трябва да обхванат с наблюдение половината от тях, защото обикновено са по две на смяна. Да вземем предвид и възрастта и амортизацията, която професията е натрупала в тях с годините. Да не изключваме и възможността това да не са квалифицирани специалисти, а хора, наети поради липсата на алтернатива. Имаме всички необходими предпоставки децата ни да не са в подходящи ръце.

Но дали всички родители, които изпращат децата си на детска градина, са в правото си да искат непрекъснато наблюдение? Ами да видим - според педагозите децата трудно се адаптират в новата среда, защото им липсват елементарни навици - едни не спят на обяд, защото нямат изграден режим, други не се хранят самостоятелно, защото вкъщи никой не ги е научил, трети са твърде егоцентрични и държат да са в центъра на грижите, защото така са свикнали у дома.

Изпращаме ги на детска градина с надеждата там да компенсират липсата на навици, които е трябвало да изградим ние. После, въпреки че не сме си свършили работата, имаме претенции за това как другите я вършат вместо нас. Висим по цял ден в социалните мрежи и организираме протести, и то срещу учителите, а не срещу системата, която позволява да се случват подобни неща. Нямаме ли друга работа? Вероятно не, щом можем да си го позволим - децата ни са на детска градина или училище и някой друг отговаря за отглеждането им в момента, пък и да са вкъщи имат компютри и телевизори - да се занимават. Ние сме им осигурили "стандарт" на живот. Нашата работа сме си я свършили.

Иначе сме много информирани. Разбрали сме, че има Берлински модел на адаптация в детските градини и се инатим да го прилагат в държавните ни детски градини. Само че цитираният модел за "мека" адаптация не е приложим в тези условия. Защото изисква ангажимент на родителя в продължение на седмица - с присъствие, което постепенно се редуцира, докато детето свикне с новата среда и няма нужда да усеща родителя до себе си. Колко от родителите имат свободното време да го направят?

А какво ще се случи с другите деца, които са адаптирани, без да държат ръката на майка си за седмица? Не е трудно да отгатнем - ще бъдат демотивирани, защото техният родител липсва. Какво ще правят майките, които сега искат да бъде въведен подобен модел? Ще бъдат ли от полза на възпитателките, които се опитват да въведат детето им в новата среда, заобикаляйки ги, под взискателният им поглед? Едва ли.

Западните модели, които толкова активно се обсъждат, са приложими на Запад. На нас кое ни е западното? Манталитетът, образователната система, възнагражденията и условията за работа на педагозите или обществения ред? Да, споменатият модел е добър вариант за родителски кооперативи, но там има споделена отговорност между учители и родители, работи се в малки групи и присъствието на майката или бащата не е новина за децата.

Същото е и с училищата. И там учителите са натоварени с отговорности, половината от които са дълг на родителите. Откъде-накъде училището ще е основният възпитател? Защо учителите да са хората, които трябва да осъществяват освен обучение и превенцията на агресията? А колко често се случва в класната стая да нахълта разярен родител и да напада педагог в търсене на "справедливост". С тези родители кой работи? Как подобно поведение "вдига" авторитета на човека, който трябва да обучава клас от 25-30 деца.

Изобщо за какъв авторитет говорим след като учителите бяха заврени в ъгъла на класната стая. Над тяхната работа контрол осъществяват всички - обществени съвети, надзорни съвети; родителите и "видни граждани" се произнасят по учебния процес; те дават оценки как са си свършили работата учителите видите ли... Същите учители трябва да интегрират деца от малцинства и с проблемни семейства, защото така е написано в поредната безсмислена "стратегия". После да разработват и разиграват ролеви модели срещу насилието с учениците си; едновременно с това да компенсират липсата на ресурсни учители в системата, работейки с деца със специални потребности. Обучението, като пряка тяхна отговорност, се оказва последна грижа. Ами не стана ли множко?

А какво ще прави в това време държавата (банално казано), а ние родителите? Как ще подпомогнем борбата с агресията? Училището отдавна няма механизми за ефективен контрол, защото всичките му "инструменти" за въздействие са ампутирани. Липсват рестрикциите, които от край време са най-работещият подход. Колкото и да сме толерантни, колкото и да сме демократични.

В крайна сметка какво излиза - родителите и учителите са насъскани един срещу друг, а отстрани "държавата" е поставила голямата камера и гледа сеир.