Една от основните причини за агресията сред децата се оказва училищната среда, обявиха преди дни експерти на кръгла маса по темата, проведена в парламента.

Дали действително тежките раници, раздутите паралелки и лошите хигиенни условия в родните училища са главната причина огромна част от българските деца да растат като хора, чиито кръгозор и мечти са изначално осакатени и чието самочувствие се гради само след поредния нанесен побой, насмешка или фалшиво чувство за превъзходство от акт на насилие? И дали само "климатът" в училище е предпоставка за превръщането на огромна част от днешните млади хора в насилници и убийци?

Може би подобни епитети ще се сторят пресилени на някого. Съвсем непресилено обаче изглежда една малка част от сухата, мрачна и показателна статистика на българската съдебна система, която макар и "сляпа" в редица случаи, би могла да ни отвори очите за един огромен проблем, а именно фактът, че агресията и насилието се превърнаха в наръчник по общуване за децата ни.

Деца на съдебната скамейка

Спомняте ли си Георги Игнатов? Може би името му ви напомня нещо смътно, но без в съзнанието ви да изникват подробности. Нека ви припомним - това бе момчето, което бе зверски убито в Борисовата градина през юни 2015-та година на едва 15-годишна възраст. Преди седмица Софийският апелативен съд остави в ареста задържания и обвинения за жестокото убийство Йоан Матев, чиято възраст не се различава много от тази на жертвата - 19 години. Новинарските емисии завъртяха набързо имената на убиец и жертва, след което "мейнстриймът" на информационния поток ги отнесе далеч по течението, за да ги настани в уютната зона на забравените новини. Там, където обичаме да изтикваме всичко мрачно, неприятно и напомнящо ни, че нещо не е наред.

В същата тази зона скоро ще попадне и името на Антон Велков. Ще припомним и за него - това бе учителят, който бе пребит от свой ученик в земеделската гимназия в Садово в началото на ноември. 17-годишният Атанас Георгиев, нападнал преподавателя си с дървен кол, получи 8-месечна условна присъда. Дали тя ще превърне Наско от варварина, биещ учителите си с дървени тояги, в благоразумен и благороден човек, можем само да гадаем.

И още един, пореден, но не и последен казус от "зоната за комфорт" - съдът във Враца призна за виновен М. Илиев, ученик в 9-ти (девети) клас, обвинен от Окръжната прокуратура за убийство на 57-годишен мъж, извършено по особено мъчителен начин.

Сигурно мнозина ще помислят, че всички тези случаи са целенасочено подбрани след задълбочено търсене в решенията на родните съдилища. Ще сгрешат.

Всички тези казуси са занимавали магистратите за период от по-малко от месец. И всички те разкриват огромните мащаби на една ужасяваща сянка, която връхлита българските деца и която умело и с лекота ги превръща в насилници и убийци. Тази сянка, за която устойчиво си затваряме очите, започна да придобива ужасяващи размери и се разраства със скоростта на смъртоносна зараза, срещу която сме можели да вземем лек, но сме пропуснали.

Защото сме били прекалено заети. Защото "другото" е било по-важно. Защото сме убеждавани, че училището и "климатът" в него носят главната вина за изграждането на бъдещия профил на детето ни. Защото сме изморени, изнервени, огорчени, сърдити на държавата и още много оправдаващи липсата на достатъчно внимание и грижа към собствените ни деца настроения.

Настроения, заради които децата ни посягат към дрогата, още преди да влязат в гимназията, ако изобщо искат да учат в нея. Или към тоягата и стола, с които да нападнат учителя си. Или към ножа, с който да наръгат съученика си. Може би, защото според тях всичко това е просто по-интересно, по-забавно или защото по този начин нещо се "случва".

Наникъде

Според данните на Евростат над 22% от младите хора в България не са били включени в образователната система или на трудовия пазар през 2016 година. И ако от европейската статистическа служба все пак отчитат някаква положителна крачка в сравнение с 2006 година, когато този процент е бил близо 30%, то фактите и към днешна дата не звучат оптимистично - всеки пети български младеж очевидно не изпитва потребност да се образова или да работи. Данните от същото това проучване са особено стряскащи за Северозападна България - една частица от България, която допуснахме да се превърне в синоним на забвение, безперспективност и отчаяние. Точно там 46.5% от младите хора между 18 и 24 г. през изминалата година на практика не са правили нищо. Или поне нищо от всичко онова, което наричаме развитие. Хора, тръгнали наникъде и стигнали до там, където уви води невидимата пътека към празното утре - апатия, оскотяване и много често - насилие.

И още малко статистика - според официалните данни на НСИ само през 2016 година, броят на децата, извършили престъпления у нас, e близо 5000. Други над 1700 са били жертва на някакъв вид престъпление. Колко още деца са попаднали в плен на пълзящата "зараза" и са извън таблиците и сметките на националната статистика, надали ще разберем. Извън нея са и тези, които неусетно стават част от една друга, набираща все по-голяма сил,а заплаха за децата, а именно интернет тормоза. Според различни данни поне близо 50% от децата в някакъв момент са ставали обект на онлайн агресия, изразяваща се в обиди в социалната мрежа, тормоз, открадване на профил във фейсбук, за да се стигне до изключително тежки случаи като сексуален тормоз заради информация, предоставена свободно от самите деца. В същото време за тези проблеми с родителите и учителите си споделят едва 10 % от децата.

Семейството

И докато плеяда от експерти прехвърлят нелицеприятния проблем с насилието сред децата единствено към полето на училището, може би е добре да се замислим кога за последен път напсувахме учителката по математика пред сина си, защото тя "не разбира нищо", кога го възпитахме в максимата, че у нас успяват само престъпниците, мутрите и наглеците, кога му купихме телефон, струващ три преподавателски заплати, само защото така ще го накараме да се почувства малко "по-готин" и по-обичан, кога го попитахме как е минал денят му или му възложихме някаква различна отговорност от това да се рее блуждаещо в мрежата от фалшиви преживявания, прозираща зад екрана на компютъра?

Когато си отговорим честно на тази въпроси, може би ще прогледнем за това, в което се превръщат децата ни. Или поне ще се сме опитали. Ако не е прекалено късно.