Ало, ало! Говори Си Дзинпин

След преодоляването на кризата с Covid-19 светът ще бъде различен. Този постковид (post-covid) свят ще бъде по-малко глобален и повече регионален. Това е така понеже в него все повече кислород и пространство ще използва Китай, посредством т.нар. модел на Beijing-consensus (консенсусът "Пекин").

Без претенцията за изчерпателност, нека споменем няколко думи по отношение на консенсуса "Пекин". Същият има два икономически вектора - външен и вътрешен.

Външният вектор, който касае икономическото контактуване на китайската държава извън границите й, се изразява в преследването на политиката на икономическия растеж. За целта биват използвани базовите принципи на капитализма, но не обезателно и тези на свободния пазар. Последната уговорка се налага от това, че китайските властите предпочитат те да участват в чужди пазари, отколкото да допускат чужди капитали да вземат участие в китайските пазари.

Вътрешният вектор, отнасящ се до икономическата организация на Китай вътре в самата страна, ще продължи да бъде доминират от етатизма и регулациите.

По този начин, когато бива погледнат отвън, Китай ще изглежда като капиталистически. А когато бива разглежданa отвътре, държавата ще бъде социалистическа. Но консенсусът "Пекин" не се изчерпва само с икономическата организация на Поднебесната империя.

Успоредно на двата икономически вектора - външен и вътрешен, разглежданият модел ще бъде характерен и с това, че икономическият растеж ще бъде съпровождан със засилващ се регрес в сферата на свободите и демокрацията. Или казано с други думи, Китай ще продължава да акцентира върху БВП-то, докато свободата и демокрацията ще бъдат приемани като пречка за разширяването на обема на икономиката на страната. Този път, погледнат отвътре и отвън, Китай ще продължи да бъде тоталитарна система с авторитарен синдром (заради продължаващото властово надебеляване на държавния глава на страната, Си Дзинпин).

Представен по този начин, консенсусът "Пекин" ще бъде повторна рефлексия (ускоряване на по-висок оборот) на две неща, които така или иначе са допринесли за изграждането на китайската доктрина такава, каквато я познаваме днес. Първото е Open-up стратегията за отваряне на икономиката на страната към световната, инициирана от Дън Сяопин през 1978-79-та година. Второто е кървавото задушване на искащите граждански свободи и политически реформи хора от 1989-та година (ексцесията от площада Тиенанмън). Т.е. консенсусът "Пекин" ще бъдат повторни и още по-мускулести Open-up и площад Тиенанмън за Китай.

За първи път от столетия насам светът след Ковид ще бъде първата възможност за Китай да представи и лансира своя модел на държавна организация като алтернативен на текущите такива. И този път Пекин няма да играе втора цигулка в лагера на социалистическите държави, какъвто бе случаят по време на Студената война, а ще лидира свой собствен проект: рефрешнат социализъм с китайски конотации, чийто мотор ще бъде дори не толкова ударната индустриализация, колкото развитието на технологичното производство и услуги.

Геополитическото издуване на Китай, разбира се, ще бъде предизвикателство за САЩ, Австралия, редица държави от Азия и за Европа. Това са страни, които - малко или много - са приели за свое ДНК т.нар. консенсус "Вашингтон" (Washington-consensus-ът се изразява предимно в либерализацията на икономиката, на която демократичният прогрес е полезно, но вторично следствие).

Китайският вирус бе тук много преди Covid-19

ЕС все още не е свалил розовите очила, но съюзът усеща, че нещо дразни зеницата му и това идва от сигналната светлина на червената лампа, червена като знамето на Китай. А Мартин Табаков посяга да свали розовите очила

Но когато става дума за парирането на Китай, нещата стават по-сложни и консенсусът "Вашингтон" се оказва прекалено тесен, защото той борави с чисти категории (либерална демокрация - диктатура, свободен пазар - етатизъм и т.н.). А всъщност в случая с разрастването на влиянието на Пекин, има много сиви зони. В тези топоси на разсъмването влизат държави, които са против китайското влияние, но далеч не са демократични (от Филипините и Тайланд до Виетнам).

Докато светът продължава да зависи от supply chain-а на Китай (т.е. процесът на производство, сглобяване и доставяне), адресирането на Пекин със западно-европейския език на демокрацията не би впечатлило никого в столицата на Поднебесната империя. Но би накарало периферията от държави около Китай да си зададат много екзистенциални въпроси, чиито отговори едва ли биха се харесали на САЩ, Австралия и Западна Европа.

Разговорът за човешките права и свободи, разбира се, е важен понеже именно Пекин има криминална хронология по отношение на потискането както на чужди (уйгурите в Синдзян-уйгурския автономен регион и тибетците от Тибетския автономен регион), така и на свои (ханските китайци в Хонг Конг). Но това не е езикът, на базата на който може да бъде изградена антикитайска коалиция в Югоизточна Азия.

Всъщност адресирането на Китай трябва да бъде по-различно. Когато изчистим пропагандата от консенсуса "Пекин", ще видим, че дългите ръце на този модел нямат толкова общо с идеологията, колкото с прагматични неща като технологията и инвестициите.

Днешният Китай не е онзи от годините на Мао Дзедун, който се опитваше да превърне страната от аграрна в индустриална. Днес Китай все повече залага на третичния икономически сектор (сферата на услугите, от транспорт до комуникации и съобщения), който вече формира над 50% от структурата на БВП-то на държавата. Забравете за мустакатите орачки, които садят ориз, жънат социализъм и изнасят пропаганда. Китай днес експортира себе си (включително чрез инструменти като Азиатската инвестиционна банка за инфраструктура) през сферата на инфраструктурните проекти и телекомуникационните технологии. Днес Китай вече звънни от джоба ви, а утре може да асфалтира и улицата пред блока ви.

Нищо от това, разбира се, не е благотворително. Особено в контекста на световната икономическа рецесия покрай Covid-19, която обостря нуждата от спешни пари навсякъде по света, Китай ще продължи услужливо да функционира като фирма за бързи кредити срещу само лична карта. Ако лихвата е висока, това все пак е по-безболезненият вариант. Другият е, при невъзможност за погасяване на заема, китайската държава да получи лизинг за десетилетия напред върху това, което е строено с нейните средства. Или направо да придобие дял от собствеността.

В XXI-ви век няма да има кой да победи Китай в света на лозунгите и пропагандата. Си Дзинпин ще има добра чуваемост и, за разлика от британския сериал "Ало, ало!", той ще повтаря каквото има да казва.

Но битката за технологиите и инфраструктурната свързаност тепърва започва. И тя ще се води в джоба и пред блока ви.

Тихо и кротко Китай поглъща Русия

Китайският дракон постепенно се настанява в хралупата на сибирската мечка, пише Мартин Табаков