„В този живот правете това, което искате и другите да правят за вас". Тeзи думи често били споменавани от един българин, станал жертва на просешката мафия и завършил живота си някъде в Гърция. Мъжът вече е отвъд. Само тялото му е тук, на земята, неопято и непогребано още. Като свидетелство за "човечността" ни.

Мъжът е роден в България, израснал е тук. Наистина - израснал. По рождение или някъде в ранно детство се е появило изпитание - детски паралич, проблем единствено за придвижването му. И макар че във всяко общество децата са ценност, за родени по времето на социализма в България  деца с недъзи, това било малко по-различно.

Те били пращани в интернати. Убеждавали родителите им, че там има по-добри условия за тяхното отглеждане. Там, отделени от близки и приятели, далеч от очите на обществото, тези деца оцелявали до пълнолетието си.

Нямало значение какви таланти са имали, нямало значение тяхната личност - те били обучавани в рамките на отпуснатите от бюджета пари и от милостта на учителите си.

Мъжът, чието тяло стои и чака някъде в атинска морга сега, имал таланта да учи бързо новите технологии. По времето, когато мнозина не били виждали компютър, той се справял с първите езици за програмиране. Четял, бил весел - така се показвал пред всички.

Когато вече пораснал, излязъл от интерната. Тогава дошло време на изпитанията - един през друг починали родителите и най-близките му роднини. Останал сам, той се учел да се справя достойно с „дребните" трудности, които среща един човек с недъг в страната ни - от недостъпната среда, през социалната несигурност и шансовете за достоен труд. Най-трудно било социалното отхвърляне - от съседи, познати, роднини.Бил сам, без подкрепа от никъде.

Тъй като било началото на демокрацията, а той живеел в София - град, известен със своята толерантност, в близост до дома му имало цигани. Те станали негови приятели, защото другите - хората с привидно здраве, били забързани, срамували се да общуват с човек, който върви малко по-бавно от тях, макар и мисълта му да е по-остра от тяхната.

Когато отивал да си търси работа, гледали с насмешка на него, когато отивал до магазина, чувал подвиквания, обиди, клевети. Той никому не отвръщал със зло. Приемал с усмивка и хулите, и благосклонните погледи. Не чакал от никого нищо.

Най-неочаквано загубил дома си. Дали е било обещание за помощ или брутално изнудване, вече няма значение. Останал без покрив, с недъг, животът му бил плячкосан от другите - от тайните канали на видната на всеки ъгъл организация на хора, търсещи вашето съжаление.

Старите му приятели започнали да го виждат да проси. Той срамежливо обяснявал, че събира пари за операция в чужбина. На никого не му идвало наум да го попита най-човешки: „Ял ли си, спал ли си днес, имаш ли къде да се прибереш".

Хората, които изсипвали стотинки в купичката му, често го заливали и със своите проблеми. А тези, които били постоянно около него, предизвиквали страх у другите. Така със сигурни крачки младият мъж се отдалечил от средата си, от предишните си познати. Години наред никой не го виждал, не знаел къде е, жив ли е, как е.

Мъжът бил отведен да проси първо в Италия, после в Гърция. От нейде намерил телефон и започнал да се чува със старите си приятели, а те - изненадани от милото му държание, не спирали да го заливат със своите проблеми. Той мълчал и слушал. Бил добър слушател. Радвал се, че някой намира време за него, макар и да говори само за себе си.

С години той не бил виждал компютър - неговата стара страст. Въпреки това успявал с много радост да разказва обикновените неща, омаловажавал трудностите, не говорел за проблемите. Бил весел. Така се представял пред всички.

Докато здравето му съвсем не се влошило и не се наложило да потърси лекар там, където бил захвърлен от тарторите на жива плът - в Атина. Въпреки това се шегувал. Не досаждал никому. Когато говорел с хората, разказвал шеги.

Въпреки оптимизма, който излъчвал, печатът от лошия живот се превърнал в още една  болест - рак. Излизайки от болница мъжът отново спял на улицата. "Успокоението" - в Гърция не е толкова студено, както в други страни.

Въпреки трудностите човекът всеки ден публикувал по едно изречение в социалните мрежи. Ей така, да се знае, че е жив. Последното изречение е от началото на юни т.г.

Минали седмици, а на неговата страница нямало нищо. Някои започнали да го търсят, други - сякаш прикривали следите му.

Хора от миналото му питали хора от неговото настояще: "Къде е". Имало неверни телефонни номера, грешки в превода, напускане на болници (при условие, че той трудно се придвижва сам) и ... тишина.

Починал. До него, в последните му три дни бил възрастен грък. Само това се разбрало.

След това тялото отишло в моргата. Дошло време, когато някой - държавата, хората, интернет приятелите трябвало да се задействат. Както и тези, които той приживе наричал приятели и за които милеел и защитавал.

Тогава станало ясно, че институциите не са създадени за помощ на хората, а за водене на политики. Когато парите по една политика свършат, тогава и грижата за хората свършва. В политиката можеш да обещаеш много неща, да настояваш, да предлагаш, да отстояваш, а в живота е нужно само едно - да действаш.

Междувременно София била домакин на извънредната среща на генералните директори на полицията на държавите от Залцбургския форум и други държави от Централна и Югоизточна Европа. На нея вътрешният министър Румяна Бъчварова заявила, че миграционният натиск е асистиран и зад вълните бежанци (както и просяци, джебчии) стоят криминални организации.

Ден по-късно министър Бъчварова призовала всички ведомства в България да изпратят с какви мерки може да се противодейства на престъпността. Дали хората, работещи в тези ведомства виждат какво става по улиците на градовете, в селата, в парковете и градинките? Дали бездомниците могат да бъдат защитени от пипалата на мафията - просешката и нейните разновидности? Къде да бъдат настанени?

Толкова от София. В Атина очакват отговор за тялото на един човек. В София проверяват случая и правят политики. А в обществото?

Станало ясно, че обществото ни е безмилостно към жертвите и любезно-сервилно към силните и насилниците. Сякаш жертвите "сами са си виновни".

Защото години наред хората у нас свикват с гледката на просяци по улиците, насилие в селата, кражби - и дребни, и едри и арогантност, от която започва всичко това.

Станало ясно, че подобни трагедии не са изключение, че те вече никого не вълнуват. За обществото често всичко е ясно, то е имунизирано, докато е анонимно. То има своите проблеми и своя дневен ред, в който няма място за чуждата болка.

Въпреки толерантността към човешкото страдание, преди дни светът се възмути от смъртта на лъв, убит от зъболекар, станало нейде в Зимбабве. Явно далечните болки се виждат по-ясно или просто не засягат нашия джоб, време и усилия.

Може би има надежда.

P.S. Това е историята само на един човек, който можеше да има различна съдба. Един не голям недъг, липсата на близки и стена от безразличие са определяли живота му. Него никой не го е питал какво иска.

Едва ли този случай ще предизвика вниманието на държавниците за изграждане на цялостна политика на защита, едва ли този разказ нещо ще промени. Но надежда винаги има.