Около 9 май винаги се разгаря поредната политико - медийно - обществена битка. Ден на Победата ли е, Ден на Европа ли, защо има паметници на Червената армия, къде е мястото на паметта за Втората световна война и къде е истината за нея.

Истината обаче е конюктурна, колкото и да не ни се иска. Защото Западът никога няма да приеме историческата истина за победата на Съветската армия в "Голямата война", а Изтокът, в частност наследника на СССР - Руската федерация, никога няма да замълчи за подценяване на тази победа от някогашните си съюзници. Отново се разигра познатата до болка театрална сценка - външните министри на 10 държави от Източна Европа и САЩ осъждат Русия за изопачаване на историческата истина. Чашата обаче горчи и то много, защото стилът на театралната поза не е дори трагикомичен, а само трагичен.

Историята е най - добрият учител, но и най - неумолимият съдник. Историческите факти за Великата победа, както я наричат руснаците са, че демографски Съветският съюз губи 27 млн. души, 8,7 млн. от които - военни; в немски концентрационни лагери умират 3,3 млн. пленници от СССР; хиляди разрушени градове и села, тежка икономическа криза, 1418 дни война. Не бива да се забравя и Източният фронт, на който западните съюзници оставят Червената армия сама, а откриват свой втори фронт с десанта в Нормандия едва 1944 г., когато руснаците вече настъпват на Запад. Има още факти, за които вече съм писала (миналогодишния 9 май) - как Хитлер всъщност си взима Австрия и Чехословакия без да гръмне нито една пушка, Мюнхенските споразумения, които "обезглавяват" чехословашкия министър - председател Едуард Бенеш, поредицата от договори преди прословутия "Рибентроп - Молотов", които всъщност трасират пътя на нацистка Германия на Изток.

В нощта на 8 срещу 9 май 1945 г. в източното предградие на Берлин - Карлхорст, се състои официалната капитулация на нацистка Германия. Съюзническите сили са там - СССР, САЩ, Великобритания, Франция. Но знамето на победата над Райхстага се вее от съветски войник.

Всичко това обаче не е удобно, не е политкоректно. Нямат значение 1418 - те дни на войната за съветския народ, реките от кръв и прекършените животи.

Къде е България в днешната, отново горяща битка за паметта и историята за "Голямата война"?

Преди да отговорим на този въпрос, е добре да погледнем участието на България във Втората световна война. Нашата страна се включва във войната сравнително късно. След като Хитлеристка Германия вече е присвоила Австрия и Чехословакия и е нападнала Полша, на 15 септември 1939 г. правителството на Георги Кьосеиванов обявява, че България ще спазва военен неутралитет. Тази позиция обаче няма как да издържи дълго в ситуация, в която германските войски са превзели Дания, Норвегия, Холандия, през 1940 г. дори Франция. Още два много важни аспекта: българската икономика е силно зависима от Германия и Райхът подкрепя връщането на български територии, отнети ни от Ньойския мирен договор след края на Първата световна война (става въпрос за Северна и Южна Добруджа).

От българската политическа сцена обаче слиза премиерът Георги Кьосеиванов, който симпатизира на Съюзниците Великобритания и Франция.

Провеждат се избори за Народно събрание в края на 1939 г. и министър - председател на България става професорът по археология Богдан Филов. Новият ръководител на българското правителство е с подчертани симпатии към нацистка Германия.

На 1 март 1941 г. Богдан Филов подписва във Виена присъединяването на България във войната на страната на Третия Райх. Дипломатическите совалки преди това от страна на английския крал Джордж VI и на съветската държава са отхвърлени.

Българското общество обаче не приема в цялост присъединяването на страната към Берлин и това си проличава сериозно след нападението на Германия над Съветския съюз на 22 юни 1941 г. Обявената за нелегална комунистическа партия (тогава все още БРП) обявява въоръжена съпротива срещу правителството и военните му съюзници.

В България започва партизанската борба срещу участието на страната във Втората световна война като съюзник на нацистка Германия. Българската антифашистка съпротива е част европейската такава - партизани действат в Италия, Франция, Гърция, Полша и други. Станалата популярна напоследък италианска песен Bella ciao е не просто италианска песен, а италианска партизанска песен, в която млад мъж се сбогува с любимата си, за да отиде да се бие за свободата на родината.

Официалната власт в България, подписала присъединяването на страната ни към Третия Райх, полага големи усилия да спре партизанската борба в страната. Към и без това срамния Закон за защита на държавата е добавена поправка за разрешаване на смъртни присъди на непълнолетни. Ако тръгнем да четем за житейската история на 6 - те ястребинчета или учителката Елена Георгиева от Пернишко, картината на тази поправка в Закона за защита на държавата ще ни се изясни.

Българската антифашистка съпротива не просто не може да бъде отречена. Заради тази съпротива България не стои на най - отдалечения ъгъл на скамейката след края на Втората световна война и излиза от нея, запазвайки спечелената преди това Южна Добруджа. Реално, макар и участничка на страната на Хитлер, България излиза от войната с повече територия, отколкото е влязла.

Съвсем в края на "Голямата война" българската армия вече се бие на страната на съюзниците САЩ, СССР и Великобритания. България два своя кървава дан във Втората световна война, която отнема живота на над 60 млн. души.

Днес, 75 години след победата на съюзниците, отново се разгаря един обиден спор. Обиден за паметта на милионите загинали, като не става въпрос само за съветските жертви, а за всички - англичани, американци, французи, немци, евреи, поляци, всички.

Но не, днес, вместо да се поклоним пред саможертвата на всеки един от тях, западния политически небосклон като че ги убива втори път.

75 години мир и възможностите, които дава Обединена Европаq май ни накараха да забравим, че без Денят на Победата нямаше да има и Ден на Европа. Е, поне не на тази Европа, която имаме сега.