Все едно си в кръчма и тъкмо искаш да възнаградиш гърлото си с поредния алкохолен трофей, когато сервитьорът превантивно приключва олимпийската ти глътка с дебелия намек, че заведението затваря. Ето как би се почувствал един наблюдател на случилия се формат Г7 във френския курорт Биариц: инвестираш немалко време и желание, очаквайки най-опиянителната част от форума да се развие в някакъв логичен апогей или новина, но мероприятието вземе, че приключи преди това.

Но ако голямото чело на Христо Ботев можеше отново да скочи в някой сън, то светът пак би бил видян като кръчма, а накацалите около кръглата маса в Биариц политически лидери - като готови за захапят я парче земя (като Гренландия), я някой backstop-механизъм (като този от Brexit) или някоя санкция (да речем, петролните върху Иран или американските върху Китай).

Да, светът вече е различен от онова време на романтичния кръчмарски калабалък в Браила от третата четвъртина на деветнадесети век, където немили-недраги, но все пак пияни хъшове целят османлъка с напоителни речи и някой и друг куршум. Днес светът е поне дигитален. Затова може би Франция се готви да въведе данък върху дигиталните услуги, които ще уязвят най-вече американски компании като Facebook, Amazon и Google, а в отговор САЩ обмисляха налагане на реципрочни мита върху френското вино.

Но има нещо, което не се е променило. Има нещо, което нахално и упорито стои на масата като сметката за изпразнените чаши. Това, по Ботев, е суетата, всяческая и суета сует.

Суета, която се разля точно там, където френският писател Виктор Юго, когато видял за първи път Биариц, се помолил градът "никога да не става моден".

Суетата обаче е другото име на френския президент Еманюел Макрон, който минира предварително шанса за някакъв реален успех на Г7. Как? Като определи такъв дневен ред на мероприятието, който беше предназначен по-скоро за вътрешно-политическа консумация на президента. Понеже за идеологическата чорба на Макрон половото неравенство и климатичните промени са нещо като топчетата и топчетата при супата "Топчета".

И това беше първата провокация, която президентът на френската република си позволи да направи срещу гостуващата американска делегация. Тъй като последната има съвсем друг дневен ред: сигурност (китайския Huawei и изграждането на 5G мрежата в Европа, както и отношенията с Иран) и икономика (намаляване на регулациите и данъците и търговската война с Китай). Да поканиш Доналд Тръмп да коментира състоянието на женските права в Африка е все едно американците, които така или иначе ще са следващият домакин на Г7, да сложат на форума акцента "Климатичните промени като китайска измишльотина" и да поканят френския президент като главен лектор.

Втората провокация на домакините от Франция се изразяваше в това, че те поканиха иранския министър на външните работи, Мохамад Джавад Зариф, да дойде в Биариц по време на втория ден от форума. Авторът на тези редове не смята, че има нещо нередно в опита за диалог с Иран, но счита, че мястото и времето бяха избрани изключително тенденциозно (още повече, че Джавад Зариф вече бе във Франция същия петък).

Имаше и трета провокация от страна на французите: желанието на техния президент да получи мандат от името на Г7 да преговаря с Иран. И въпреки че медиите масово разпространиха новината, че Макрон е получил такова разрешение, която новина тръгна от човек от екипа на френския президент, по нищо не изглежда, че той е получил зелена светлина от САЩ и Япония. Т.е. Макрон ще говори с Иран така както го прави и досега: от името на Франция и най-много от това на Европейския съюз.

Пристигането на Джавад Зариф в Биариц обаче, независимо от чувствата на американците по този повод, спаси самия форум на Г7. Ако иранският министър на външните работи не бе отишъл, много трудно медиите щяха да имат какво да закачат като заглавие от провеждащите се срещи (поредното започване на американско-китайските търговски преговори не е новина от година насам). А и тъкмо нещо да отклони хълцащото внимание на репортерките от прогресивно-шарените чорапи на канадския премиер Джъстин Трюдо, чийто капацитет да формират фокуса на международната сцена взе да се поизчерпва вече.

Това не означава, разбира се, че има прогрес в европейско-иранския диалог. Но френската страна, явно вече доминираща европейската политика спрямо Техеран, има някои предложения, които си струват вниманието (като създаване на кредитна линия на Иран, частично премахване на санкциите, свързани с продажбата на петрол и т.н.), така че режимът на аятоласите да намери обратния път към Ядрената сделка. Французите дори не са готови само да дават на Иран, но и да изискват: включването на балистичната програма на страната и нейната прокси-политика в съседните държави като интегрална част от предоговорена Ядрена сделка. Последните условия обаче обясняват защо и няма прогрес в диалога с Иран.

Успоредно на пристигането на иранския външен министър във френския курортен град, другата реална новина от Г7 е тази, че САЩ и Япония са вече много близко до сключването на свободно търговско споразумение. Това би довело до премахване/намаляване на японските мита за американските житни култури и месо, така както и на американските такива за японския автомобилен експорт. Е, да, в политическата професия си има рискове, понеже японският министър-председател, Шинздо Абе, май разбра на общата си пресконференция с Доналд Тръмп, че Япония се е ангажирала да изкупи американската царевица, която оригинално бе предназначена за китайския пазар, но сега, поради политиката на мита между Вашингтон и Пекин, залежава по складовете.

А докато протичаше срещата в Биариц, една шега добиваше популярност в Twitter. Тя гласеше следното: британският министър-председател, Борис Джонсън, има само два приоритета на този форум. Те са, диктува популярното въображение, да намери седалищните части на американския президент и да ги подпре с целувка. Уви, обаче, може би разочаровайки масовата перцепция, Борис Джонсън се оказа единственият лидер от присъстващите там, които - преди и по време на срещата си с Доналд Тръмп, каза, че политиката на мита ще доведе света до икономическа рецесия. А това бе една от тезите, които накараха американският президент да си тръгне превантивно от миналогодишния формат на Г7 в Канада. В допълнение, британският премиер охлади и ентусиазма на американския президент, че е възможно сключване на свободно търговско споразумение между двете държави в период от една година.

В Биариц самият Борис Джонсън обаче нямаше намерение да бори половото неравенство, а и чудесно знаеше, че не това е форумът за разговори за Брекзит, а бе дошъл прагматично да потърси подкрепа от САЩ за кандидатурата на Джордж Осбърн за ръководител на Международния валутен фонд. Иначе премиерът на Великобритания, същото като предшественичката му, Териза Мей, стои плътно на европейски позиции по отношение на климатичните промени и Иран. По тези две теми има като цяло френско-германски-британски консенсус срещу алтернативната политика на Вашингтон (има един нюанс, разбира се, и той се крие в това, че Лондон, за разлика от другите две ключови европейски столици, се присъедини към американците, изпращайки британски бойни кораби за охрана на Ормузкия проток).

Дотук обаче с европейския консенсус. Още една непремерена изява на Макрон успя да настрои Германия и Великобритания срещу Франция. Става дума за изявлението на френския президент, че ЕС ще отложи ратификацията на свободното търговско споразумение, сключено по рано тази година с държавите от Меркосур (Бразилия, Аржентина, Парагвай, Уругвай), поради това, което френската държава смята като недостатъчни мерки срещу горящата Амазония от страна на бразилския президент, Жаир Болсонару. Това само обогати неразбирателството между Берлин и Париж, чиито представители си дойдоха в Биариц с вече различни гледни точки по отношение на т.нар. backstop-механизъм на Брекзит (Франция не допуска отпадането/предоговарянето му, докато Германия изглежда по-склонна за неговата замяна с друг механизъм).

Общо взето на срещата на Г7 във Франция Макрон имаше за цел да "облече" идеологически форума за собствени политически цели, но и да си спаси виното, Тръмп - да си продаде царевицата, а Борис Джонсън - да лобира за главния редактор на подкрепилото го за премиер на Великобритания издание.

Но ако в една кръчма всеки може да пие различни концентрати и да постига еднакъв ефект, то в политиката това разпадане на вкусовете трудно може да доведе до нещо продуктивно.

Все пак това е идеята на кръчмите. Те са възможност за сглобяване на мирогледи, а и предоставят алиби: алкохолици биват наричани само тези, които пият сами вкъщи.